Бекер най-после си е у дома в Уимбълдън



19-06-2010 23:40 | Николай Драгиев

Марк Ходжкинсън, The Daily Telegraph

 

Първото нещо, което прави Борис Бекер е да ми представи домашното си животно - златна рибка на име Суши, подарък за сина му и която сега плува в овален аквариум, поставен в средата на голяма маса. Бекер ми подава кутия шоколадови бисквити, оставени на масата от съпругата му - холандският модел Лили Керсенберг и ми сочи към големия прозорец. Всъщност, това е врата към балкона, Бекер излиза навън, аз го следвам и гледката ми спира дъха: пред нас е Централния корт на Уимбълдън. Историческо място за Борис - тук, преди 25 години, когато беше едва на 17, Бекер спечели титлата в "Уимбълдън".

 

Ако прекараш един предиобед в дома на Бекер, няма как да пропуснеш възхищението му към всичко британско, към всичко в Уимбълдън и едва ли ще е изненада признанието му, че той обича да спи на шума от растящата наблизо трева или пък да изслушаш съмненията му какви точно тапети трябва да сложи във всички стои. За последно беше решил всички да са еднакви и да са съчетание от пурпурно и зелено.

 

Борис Бекер има къща и офис в Цуг, Швейцария, той предпочита да живее в Уимбълдън, при това домът му е невероятно близко до кортовете. "Харесва ми да живея толкова близо до тенис комплекса, така всеки ден си припомням преживяванията ми тук и това ми харесва", признава Бекер, който е наел тази къща преди малко повече от година.

 

"В момента в Англия съм почти толкова популярен, колкото и в Германия, а когато спечелих титлата на "Уимбълдън", бях само на 17 и никой не ме познаваше", допълва Борис. "Бях непознат германец, изглеждах като типичен германец, имах германски паспорт, а отношенията между Германия и Англия не винаги са били кой знае колко добри. Но британските фенове бързо осъзнаха, че аз не съм типичният германец. Аз имам чувство за хумор и харесвам Англия, цяла Великобритания. Харесвам Уимбълдън. Обичам и уважавам историята, която има това място и сега, 25 години след първата ми титла тук, прекарвам доста време в Уимбълдън, което е истински кръговрат."

 

Бекер може да живее навсякъде по света, но на него му харесва пощенския код SW19, този на Уимбълдън - и ако може да е по-близо до тревните кортове, където от понеделник ясно се чуват звука на отскачащите от кордажите на ракетите топки - това го отпуска и го кара да се чувства добре. Когато Бекер се разхожда из Уимбълдън, местните го поздравяват радушно, но за тях той вече не е голямата тенис звезда, а един от съседите. Което също се харесва на Борис, който казва, че през 1985 се е чувствал като Суши, затворен в огромен аквариум, без връзка с външния свят.

 

"Жителите на Уимбълдън се държат много уважително с мен. Дори се лаская от мисълта, че те дори малко се гордеят, че съм решил да живея тук, да съм част от Уимбълдън, част от тяхната общност", разказва Борис Бекер. "Никой не ме притеснява, когато ходя до магазина, до месарницата или до банката. Много рядко давам автографи, наистина рядко. Връзката ми с хората тук е различна, все пак аз вече живея тук, не съм турист. Това е моят дум, точно тук - в Уимбълдън."

 

42-годишният Бекер харесва югозападен Лондон. "Имах апартамент на "Кингс Роуд", при това доста време, винаги ми е харесвало да идвам в Лондон, прекарвах уикендите тук, срещах се с приятели", обяснява германската тенис легенда. "А съпругата ми живееше в Челси, така че преместването в Уимбълдън не беше голяма промяна за нея.

 

"Преди да ме срещне, тя никога не беше стъпвала на Централния корт в Уимбълдън, така че за мен беше повод за гордост да й го покажа за първи път в живота й", продължава Бекер, който през лятото се ожени за настоящата си съпруга Лили в Сейнт Мориц. Първото им дете - Амадеус се роди пред февруари. Бекер има още двама синове - Ноа и Елиъс от първия си брак и една дъщеря - Анна, от негова авантюра, както казва самият той.

 

Ако на Борис му се доиграе тенис, той естествено излиза на закритите кортове на Уимбълдън, къде другаде? "Когато съм, обикновено тренирам на тези кортове", казва Бекер. "Аз съм член на клуб и мога да ходя там, за да пия чай и да ям сандвичи всеки следобед, но не го правя твърде често. Все пак живея само на две минути от клуба."

 

Трудно е да се повярва, че е изминал четвърт век от деня, в който болезнено русият младеж от Западна Германия, същият, който трябваше да ходи до треньора си за джобни пари, ако иска да си купи кока кола, успя да превземе световния тенис и влезе в историята като най-младия шампион на "Уимбълдън".

 

"В много отношения си го спомням така, все едно беше вчера", допълва Бекер. "Всеки път, когато изляза на корта, направо се връщам 25 години назад. Ставам пак това момче, което бях на 17 години, не бях виждал този младеж доста време. Това, което си спомням най-ясно от победата в "Уимбълдън" е че хората ме гледаха по-различно - все едно съм паднал от Марс. Всички смятаха, че съм направил нещо, което не е трябвало да направя, нещо, което не би трябвало да е възможно. Но аз го направих. След това, като станах на 18, пак спечелих турнира, за да ме запомнят."

 

Като станеш шампион на "Уимбълдън" на 17, то ти се налага да пораснеш пред погледа на медиите. Както казва Бекер: "Все едно си в тоалетната, но целият свят те гледа какво правиш". Борис се превръща в "националната играчка" на Германия, идол за младежите и от двете страни на Берлинската стена.

 

"Благодарение на телевизията, хората в цял свят видяха много лични моменти от моя живот, и тъй като те са ги гледали, решиха, че и те са част от живота ми", спомня си Бекер. "Цяла Германия беше полудяла и искаше да ме осинови за свой син. От една страна беше страхотно, направо чудесно и аз уважавам всички мои сънародници за това. Но от друга страна, това за мен беше огромно бреме, тъй като все пак не бях техен син, но те все пак ме осиновиха като любимито им дете. Германия не ме притежава, няма права над мен и дори днес, това прави живота ми по-сложен, винаги когато се прибера у дома в Германия."

 

Ако Бекер беше спечелил първия си "Уимбълдън" на 21 или 22 години, то той е щял да играе по-различно. "О, да, определено, много по-различно, нямаше всичко да е толкова хаотично, нямаше да е такава лудост", допълва германецът. "Това е силата на медиите. Днес се възползвам от това. Имах прекрасни спонсори, но от друга страна, това ти носи голямо напрежение и дори може да те преследва дълго време. Хората те издигат на пиедестал и ти изграждат образ, с който понякога е невъзможно да живееш.

 

"Когато спечелиш най-великия тенис турнир на 17 години, след това при първата ти загуба, това се оказва най-голямата загуба в тениса, цялата страна те пита: "Защо загуби този мач?" Не мислят разумно, става въпрос за чиста емоция. И животът ти става много труден, особено когато си по-млад и се опитваш да обясниш нещо, което другите не могат да разберат. Хората не могат да мислят в перспектива, когато като млад постигнеш големи успехи. В крайна сметка, все някога се проваляш".

 

През 1987, когато Бекер отпадна много рано на "Уимбълдън", той направи най-смисленото обяснение, което може да даде един спортист след загуба: "Никой не е умрял на корта, просто загубих един тенис мач." Третата му титла на "Уимбълдън" дойде през 1989, а за последно игра финал тук през 1995.

 

И накрая, какъв съвет би дал Бекер на 17-годишен тенисист, секунди след като е напуснал Централния корт с купата за титлата на "Уимбълдън"? "Мога да му кажа само едно нещо", заяви Бекер. "Да ходи много внимателно."

 

 

Sportcafe.bg




Коментари
Други новини