Тенис и химия

Казват, че химията е в основата на всички останали науки, а също така, и на познанието ни за света, в който живеем и процесите, протичащи във вселената. Пак тя прави възможен до голяма степен и съвременния ни начин на живот.

За беда химията от дълго време е неразделна част и от професионалния спорт (както и от аматъорския, ако се вземе под внимание онова, с което се тъпчат здравеняците по фитнесзалите у нас.) Смята се, че в момента професионалните атлети са достигнали до 99 процента от капацитета на човешкото тяло (в средата на миналия век този процент е бил около 75) и при това положение се търсят всякакви средства за повишаване на спортните резултати, включително и забранени.

В миналото беше въпрос на политика – двата противостоящи лагера се бореха за надмощие на световни първенства и Олимпийски игри. Днес, макар че броенето на титли и медали продължава, става въпрос предимно за пари, за много пари. А когато в една система са замесени много пари, нещата рядко се оставят на случайността.

И така, на въпроса - има ли допинг в тениса? Да, има и обикновено онези, които използват такъв, ги хващат. Най-често играчите, които „опират пешкира” са от средна и ниска  категория, но има и случаи на топтенисисти, залавяни със забранени вещества в организма. Петр Корда, Гийермо Кория и Мариано Пуерта са сред по-известните случаи, като изброените имаха различна съдба след това. Струва си да се отбележи и инцидентът с Виктор Троицки, който беше наказан, без дори да е дал положителна проба.

По-интересният въпрос е, как стоят нещата при сегашните лидери в професионалния тенис. Наречете ме наивник, ако щете, но аз смятам, че в момента топтенисистите са чисти, а ето и моите доводи. Това, което задължително трябва да се знае, е, че играчите се тестват за забранени стимуланти от три различни, независими една от друга инстанции. Това са WADA – световната антидопингова агенция, Международната федерация по тенис и от националните антидопингови служби в съответната страна, от която произхожда даден играч. Проверките са непрекъснати, както по време на състезания, така и у дома, по всяко време на денонощието.

Макар че хората и особено ние, българите, които сме свикнали да бъдем мамени редовно, винаги съзираме някаква конспирация, ми се струва, че при това положение е много трудно, ако има дадена положителна проба, да се организира такава машинация, че отникъде да не изтече информация. Освен това тенисисти, като Джокович, Федерер, Надал и Мъри, които изкарват по 30-40 милиона годишно, по никакъв начин не желаят да се появи дори и най-малка следа от съмнение, свързана с допинг, което би довело до срив в кариерата и затваряне на златната мина, наречена рекламна индустрия (помним какво се случи с Ланс Армстронг).

Битува схващането, че могъщите компании, които спонсорират звездите в тениса, осигуряват ,,имунизация” срещу всякакви допинг проблеми за своите рекламни лица. Няма съмнение, че съвременният професионален спорт представлява сложен лабиринт от сфери на влияние и корпоративни интереси, а големите фирми разполагат с нужните лостове, за да защитят капиталовложенията си. Все пак ми се струва нереално някой да позволи на Федерер, Надал или Джокович да се допингират безнаказано, ей така, просто защото са... Федерер, Надал или Джокович. Колкото и велики да са тези играчи, колкото и да е голямо тяхното влияние, те не са незаменими и тенисът ще продължи и след тях.

Разбира се, съществува и друга вероятност. Не е изключено водещите тенисисти, които имат почти неограничени възможности и разполагат с цял екип от специалисти, да използват препарати, които са на границата на позволеното или пък такива, които са толкова авангардни, че дори не са включени в забранителните списъци.

Знам, че много хора се чудят как издържат на натоварванията състезателите, особено когато се стигне до епични сблъсъци, като финала в Мелбърн през 2012 между Джокович и Надал, например. Струва ми се, че може да се намери съвсем рационално обяснение, което не включва допинг. Ако се вгледаме внимателно в резултатите на фаворитите, ще забележим, че около 70 процента от срещите им са напълно рутинни и приключват в рамките на 60-80 минути.  Мачове, като цитирания по-горе, се случват най-много два или три пъти на сезон, а в крайна сметка точно за подобни изпитания се подготвят и тренират години наред. Тук все пак става въпрос за професионални атлети, намиращи се в  разцвета на силите си, приемащи специална храна и трениращи почти толкова интензивно, колкото ,,тюлените” от Военноморските сили на САЩ. Професионалният тенис дори не е сред най-тежките във физическо отношение спортове, пробягването на един маратон например, или планински етап в колоезденето, са  далеч по-натоварващи от дълъг мач. Означава ли това, че всички маратонци са допингирани?

Какви разумни стъпки  могат да се предприемат в борбата с допинга в тениса? Една такава вече започна да се привежда в действие. Става въпрос за намаляването на гигантската пропаст в наградните фондове между турнирите на АТР и тези от по-ниска категория. Повечето млади играчи, които посягат към забранените стимуланти, са такива затънали в джунглата на треторазрядните турнири, неспособни да се издържат финансово. Много важна е и превантивната, ако щете образователната дейност на местно и международно ниво, насочена към младежите. Голяма част от положителните проби се дължат на непознаване на материята или смесване на препарати, които фигурират под различни сложни имена. Такъв беше случаят с нашия Дими Кутровски, за когото нямам никакво съмнение, че е бил невинен.

И накрая, сещам се за думите на добре познатия ни Тони Надал: „Допингът не удря топката”. Действително, в този спорт все още най-важните неща са техниката на изпълнение на ударите, чувството към топката, въобръжението и комбинативността.

Автор: Николай Драгиев, "Евроспорт"