За хората, които не могат да ходят, но могат да танцуват

Колко големи са амбициите на човек? За всеки измерението е различно. Но е жалко, когато в собствения ти град амбицията може да бъде пречупена само, защото не можеш да стигнеш до спортната зала.

Милена Георгиева е млада жена, заредена с желание да дарява емоции, знания и да възкресява мечти. Тя е треньор по спортни танци и мечтае да има възможност да преподава и на хора с увреждания. Милена вече е с опит в работата си с танцьори, които имат двигателни проблеми. Не само опит – само за няколко месеца репетиции с Вероника Янакиева, която е парализирана от кръста надолу, достигат до първо място на европейско първенство преди десет години.

„Когато бях студентка в Националната спортна академия преподавателката ми по АФА (Адаптирана физическа активност) ми предложи да започна работа в клуба. Отидох и толкова много ми хареса – виждах как хората с двигателни проблеми си тръгват след занимание променени – много щастливи. Виждах колко са борбени”, спомня си Георгиева. Постепенно танцьорката се научава да адаптира движенията спрямо уврежданията на хората, с които работи. За да усети как да подготви хореографията, самата тя сяда в инвалидната количка - „Трябва да знаеш как да обясниш.”

Когато завършва образованието Милена създава и собствен клуб за спортни танци – „ПроДанс”, който е насочен за работа с деца от всякаква възраст. Опитва се да продължи и дейността си с хора с двигателни проблеми. Но уви, среща една основна трудност. И тя не е желанието, а липсата на база. И ако често за обикновения спортист, недобрите условия за подготовка са само оправдание, то пред Милена и нейните танцьори в инвалидни колички условията са на първо място.

„Проблемът е единствено базата. Не искам пари, искам база. Обиколила съм София – няма къде да се провеждат занимания с хора с увреждания – няма рампи за изкачване с инвалидни колички, или пък няма място в графика. Салоните по физическо възпитание в училищата са трудно достъпни – ако има рампа за входа на училището, няма да има за салона. Нееднократно съм кандидатствала по проекти за изграждане на база, която да бъде достъпна за хората с увреждания, да им позволи да се занимават с това, което може да им донесе радост. Две години поред стигахме до финала на проект към швейцарска компания за социални дейности. Отказаха ни, въпреки че ни поздравиха за идеята. Още преди години, когато направихме сайта на „Адаптиран клуб по спортни танци”, започнахме да получаваме много запитвания, дори на хора от провинцията. Но условия няма. А екипът е готов. Дори децата от клуба са готови да помагат. Сега Филип е единственият ни танцьор с увреждане, с церебрална парализа е. Той може да идва, защото родителите му го обслужват изцяло и те го довеждат.”

А Филип не може да ходи. Но може да танцува. Той е младеж, вече завършил Софийския университет. И освен с танците, той редовно се занимава с тенис на маса и крикет. И въпреки че има електрическа количка, без родителите си той не може да се придвижва из града. Обездвижен е, но може да участва на световни и европейски шампионати.

„С Филип можем да участваме на големи първенства. Имаме огромно желание да сме част от танцовия свят. Ние в България не сме с нищо по-малко, можем да печелим медали. Това, което ни спира ли? Трябва сами да покрием всички разходи по участието.”

Милена се натъжава, когато си спомня как ...

Целият материал на Яна Касова прочетете ТУК!