Турсунов: Талантът без работа е напълно безполезен

Дмитрий Турсунов даде обширно интервю за предаването „Спорт+“ по ТВ+. Бившият №20 в света, който миналата години приключи състезателната си кариера и сега се занимава с треньорство, говори пред Диляна Соколова за мисията и предизвикателствата в новото му поприще, за тежките и любимите моменти в кариерата му и за важните неща в тениса. Руснакът бе у нас, за да се включи в подготовката на националите ни до 14 и до 16 години. Като състезател той има седем АТП титли на сингъл в колекцията си, всичките на бързи настилки. През 2006 вдига и трофея от Купа Дейвис.

Какво мислите за нивото на децата?
Мисля, че могат да са и по-бързи и да удрят по-силно. Понякога ги мързи... Знаете ли, понякога можем да нарочим някой за следващия Григор, но въпросът не е колко добър си днес, защото юношеският тенис е първата крачка и не означава задължително професионална кариера. Може да си много добър като юноша, но от значение е колко се трудиш, колко зор си даваш, дали всеки ден напредваш. Няма как да знаем какъв е потенциалът на тези деца, но е очевидно, че са добри, най-добрите за възрастта си в България. Тяхната работа обаче е да стават по-добри, а нашата работа като треньори е да им помогнем с каквото можем, да им покажем как да се случат нещата по-бързо, да бъдат по-ефективни.

Какво е определението за талант според вас? Дали това е дарба, с която си роден, или е повече свързан с труда, който полагаш?
Не съм съгласен с общоприетото определение, защото например Давиденко не се предполагало да е талантлив, Лейтън Хюит също така. Дали талантът е нещо вродено? Ние всички се учим как да ходим, как да караме колело или да плуваме, така че всеки може да се научи. Колко добър ще станеш зависи от много други неща. Да, ако си висок, е по-лесно да играеш баскетбол, но има и по-ниски баскетболисти. Диего Шварцман е, не знам, метър – метър и 20 висок (смее се).... Колко трудно е било за него, но сега е 15-и в света. Може да са му казвали, че няма талант, че не е достатъчно висок или бърз, но той е работил здраво и сега е 15-и в ранглистата. Така че талантът без работа е напълно безполезен. Може би при юношите е достатъчен, може да си номер 1 на 14, но при професионалистите има стотици талантливи играчи, добри тенисисти, които всичките искат да стават по-добри. Така че ако не работиш, няма значение дали си талантлив.

Трудно ли е да си треньор и какво е най-голямото предизвикателство?
За мен не е много трудно, защото обичам да помагам. Ако не обичаш да помагаш, ако мислиш само за себе си, тогава би било трудно да си треньор. Вече не става въпрос за мен. Важни са те и опитвам да им обяснявам нещата, но подхождайки индивидуално. При един играч може да трябва да го хванеш за ръката, за да разбере усещането при удара на топката, при друг може да е достатъчно да го покажеш, на трети трябва да му говориш. Ако не подходиш правилно, може да стои и да те гледа глупаво и да не разбира изобщо какво искаш да му кажеш. Трябва постоянно да мислиш, да бъдеш креативен.

Какво мислите за клея тук? Питам ви, защото това не е любимата ви настилка...
Станах малко по-добър на клей с течение на времето. Определено изобщо не го харесвах като по-млад. Не ми харесваше да се придвижвам на него. И при децата тук видях, че някои могат да приплъзват в едната посока, но в другата се затрудняват. Затова им подготвяме упражнения, за да се научат и да разберат как става. Със сигурност няма да запомнят всичко, което им казвам, но се надявам да разбират някои от основните неща и с течение на тренировките да се замислят повече. Може да си спомнят какво съм им казал и да го използват. Даже само едно нещо да научат от мен, е по-добре от нищо.


Нека ви върна към кариерата ви на тенисист. Кой е най-ценният момент за вас?
Не знам. Очевидно победите са забавни, а тренировките не са. Имам много хубави победи, преживял съм и тежки загуби, мачове, които не трябваше да губя. Не мога да каже коя победа е повече за мен от другата. Много хора говореха за успеха в купа „Дейвис“, когато с отбора вдигнахме трофея, когато играх с Анди Родик в онзи дълъг мач. Хората помнят този мач, беше труден, емоционален...

Вие помните ли го?
Помня много малко от него. Никога не съм гледал запис, защото трябва да изживея отново същите емоции, да си спомня как съм се чувствал. Ако някой ми беше казал преди мача, че ще играя пет часа, аз щях да му кажа, че няма как да стане, защото кракът ме боли. Спомням си как в началото на кариерата си виждах нещата по един начин и как с течение на времето промених мнението си за някои от тях. В началото не обичах да играя срещу топ тенисистите, защото не исках да губя, но с възрастта започнах да искам да играя именно с тях, за да видя къде мога да подобря аз играта си. Започнах да гледам на резултата не като на определение дали съм добър или не. Исках да израствам като играч, да се предизвиквам, търсех начин да стана по-добър, а когато имаш тази нагласа, тогава израстваш много по-бързо. Защото тогава загубата не те плаши, тогава търсиш предизвикателства, трудните мачове, търсиш начини да спечелиш, независимо дали ти е ден. Това мисля, че е още един важен урок, който децата могат да научат от мен. Не е важно само дали побеждаваш, важно е как побеждаваш и как губиш и какво си научил в процеса. Важното е да се учиш от пораженията, да гледаш на тях като шанс да станеш по-добър. Много родители и треньори, когато децата им загубят, ги упрекват, но не може винаги да печелиш. Роджър постоянно е губил като юноша, да не говорим за темперамента му, но от всяка загуба той се учи, анализира какво може да направи по-добре или какво различно трябва да направи следващия път, за да не се повтори същото. Като деца се учим да ходим. Като паднем, не си казваме не е за мен, онзи може да ходи, но явно той има талант. Ние падаме, ставаме, падаме, ставаме и се научаваме как да ходим. Същото е и в тениса.

Доста контузии сте преживели. Какво означава болката за вас? Какво ви мотивираше да станете и да продължите?
Болката ми показваше, че някъде съм сбъркал. Естествено, че може да направиш всичко както трябва, но да паднеш и да се контузиш, но в повечето случаи контузиите стават, защото не си загрял добре, не си направил стречинг или не си достатъчно силен. Тялото е като една кола, един механизъм. Ако не поддържаш колата си, ако примерно гумите са ти лоши, може да загубиш контрол и да катастрофираш. Затова трябва да си силен, балансиран. При тениса натоварването не е много балансирано, постоянно натоварваме предната част на тялото и гърбът съответно не достатъчно силен, затова трябва да компенсираме. Обикновено от едната страна играем с една ръка, а от другата с две. Така че винаги има дисбаланс. В наши дни играта е много изискваща физически и ако не си физически силен, няма значение колко талантлив или добър си. Ако не можеш да стигнеш до топката, другото няма значение, даже и да имаш най-добрите удари. Децата също трябва да разберат, че трябва да работят и за гъвкавост, сила, издръжливост. Ако се умориш след един сет, след това ще започнеш да губиш, ще взимаш грешни решения, ще прибързваш, ще рискуваш, опитвайки се да правиш повече уинъри. Всичко се свежда до физическата подготовка, до основните неща.

Значи това е една от причините за Вашите контузии?
Да, когато бях по-млад, правех много неща по грешния начин. Ние нямахме на разположение топ играч, който да дойде и да ни каже: „Хей, не скачай в продължение на два часа на асфалта, не е добре за коленете ти. Има и други начини да станеш по-силен.“ Освен това се развиваме по различен начин, което трябва да се има предвид. Ако започнем да тренираме като бодибилдъри, това няма да ни е от полза на корта. Радвам се, че мога да им обяснявам нещата. Примерно този удар не ти се получи, защото си уморен. Уморен си, защото нямаш достатъчно издръжливост, защото не работиш за нея. Така че следващия път, когато трябва да бягаш, ще знаеш защо трябва да го правиш. Не защото аз така съм казал, а защото следващия път, когато си на корта, няма да си уморен. Същото важи и за другите качества. За да направиш добър удар, трябва да си балансиран, а за това е нужно да си силен, за да издържиш в различни ситуации. Надявам се да започнат да го разбират.

Беше ли ви трудно да си кажете, че приключвате състезателната си кариера?
Можех да продължа да играя в Чалънджъри, но не е нивото, на което знаех, че мога да бъда, и в такъв случай се питаш какъв е смисълът да продължаваш. Когато играеш, ти го правиш заради себе си. Това е индивидуален спорт и всеки от нас има амбиции, всеки иска да бъде най-добрият. Аз знам, че това нямам как да стане, ако не съм физически силен. Другият фактор е възрастта. Има проблеми, които вече не мога да реша. Трябвало е да го направя преди десет години, сега вече е твърде късно. Имам някои определени проблеми с хълбоците, коляното и намалена подвижност на някои от ставите, а всичко това предизвиква верижна реакции и води до други болежки. Затова седнах и си казах – добре, не мога да бъда играч на нивото, на което ми се иска, правя повече рехабилитация отколкото да играя тенис, всеки път, когато започна да тренирам здраво, се контузвам, така че какъв е смисълът? Да продължа да играя за себе си, за да изкарам още малко пари? Ако играя на малки турнири, няма как да стане, а за да играя в топ турнирите, ми трябва физиотерапевт и т.н., което също струва пари. В същото време знам, че мога да предам знанията си на някой друг, да пътувам по-малко, да се контузвам по-малко, защото не искам на 40 години да съм в инвалидна количка или да се налага да сменям всичките си стави. Решението се базира на комбинация от фактори, а и не съм егоист, обичам да помагам, когато хората искат помощта ми. Затова реших, че ако имам възможност, ако играчи се свържат с мен и поискат помощта им, ще кажа да.