Когато прожекторите угаснат

За трети път в своята история след 1908 и 1948, Лондон бе домакин на летни Олимпииски игри. Отдавна това светло събитие, което е връх в кариерата на всеки състезател, е надхвърлило своето чисто спортно значение и се е превърнало в поле на доказване и битка за превъзходство между великите сили. Все повече се отдалечаваме от благородния и възвишен първоначален замисъл на игрите – честна и коректна надпревара и уважение към правилата, съдиите и зрителите.

Сега, когато медалите вече са раздадени, стадионите са опустели и състезатели, зрители и журналисти са се завърнали в родните си страни е време да се опитаме да направим елементарна равносметка на видяното. Започва нов олимпийски цикъл, обратното броене към Рио вече е в ход. Но нека се върнем към самото начало.

От дълго време насам един от най-очакваните моменти, свързан с Игрите, е церемонията по откриването. Не е ясно защо, но изглежда съществува някаква необявена надпревара кой от градовете домакини ще предложи по-пищна и по-оригинална програма. Тази тенденция започна да се налага от Лос Анджелис насам. Известна е склонността на американците да превръщат всичко в цирк и кич, като се измества акцента от същината на основното събитие. Един вид украсата става толкова голяма, че закрива дървото.

Беше ясно, че за домакините ще е трудно да надминат по разточителство и мащабност организаторите на Игрите в Пекин и за това заложиха на оригинален сценарий, базиращ се на богатата история и културно наследство. За мен, като всеки един редови зрител и любител на спорта, програмата ми се стори интересна и забавна, почти нямаше нужда от пояснения от страна на коментаторите, какво се опитва да изрази и символизира сценарият. Но четири часа.....? Съмнявам се, че са много хората с изключение на онези, които са платили баснословната сума за билет, които са издържали цялата церемония.

Откриването на игрите трябваше да разкрие величието и превъзходството на Великобритания през вековете. Била е велика, ако питате мен, днес не е останало много от добрата стара Англия. Спомнете си онези грозни събития преди година, когато побеснели бандити и безделници от чуждестранен произход, опожариха и изпотрошиха половин Лондон, а властите показаха пълна липса на компетентност и воля. Естествено този епизод не беше отразен в церемонията на откриването, но нали все пак трябва да се концентрираме върху положителните неща. Въпросът е кому е нужна цялата тази помпозност и пищност. Спортната надпревара и олимпийския дух са нещата, които са в основата на това събитие.

Голямата битка за превъзходство при медалите отново противопостави САЩ и новата суперсила Китай, която след разпадането на СССР единствена е в състояние да се надпреварва с янките на летни Олимпииски игри. Смятам ще се съгласите, че самата програма също е доста претрупана и някои спортове просто не би трябвало да влизат в нея. От ревизия се нуждае и броят дисциплини в някои надпревари. При цялото ми уважение към домакините, но не е редно половината от златните им медали да идват от колоезденето на писта, където двама или трима суперсъстезатели печелят безбройните дисциплини.

Подобна е и ситуацията в плуването, където спокойно може да бъде намален броят на различните дистанции. Самата битка за прословутите медали също ми изглежда абсурдна. Някои броят златните, други общото количество, а в миналото у нас съществуваше и ,,уникалната,, система за подреждане по точки за местата от първо до шесто, стига съветските атлети да са начело. За всеки е ясно, че медалите в определени спортове имат много по-голяма тежест. Как да сравниш титла от леката атлетика или гимнастиката с такава от надпреварата с велосипеди BMX например.

Истинско чудо е, че България разполага с двама първокласни играчи съответно при мъжете и жените в най елитния и скъпоплатен индивидуален спорт – тениса. Но нима броят на спечелените медали е най-важен признак за просперитета на определена държава. Според мен най-сигурното доказателство за напредък и цивилизованост е добруването на хората от средната класа, отношението към децата и болните, а не спечелените олимпийски отличия. Къде сме ние в голямата игра? България не успя да спечели златен медал на тези Игри и това не беше много трудно да се предвиди. Може би и за това бяха обещани такива солидни парични премии от държавата и от спонсори, вероятността да бъдат изплатени се знаеше, че не е голяма.

Въпреки това трябва да аплодираме българските олимпиици и да се радваме на техните резултати. Трябва обаче да си зададем и въпроса какво ще стане, когато великолепният Йордан Йовчев, Ивет Лалова, Станка Златева и чудесните ни волейболисти слязат от сцената, има ли кой да поеме щафетата. Вече е ясно, че по отношение на спорта (и не само), България се превръща в страна от Третия свят. Известно е, че упадъкът в спорта върви ръка за ръка с икономическата разруха и деградацията на обществото, не можем да очакваме една от най-бедните държави в Европа, каквато е България, да постига някакви особени спортни върхове.

Истинският проблем обаче не е в липсата на средства. Много спортове западнаха поради простата причина, че няма кой да ги практикува. Някъде бях прочел, че българската нация се стопява с около 160 души всеки ден, това е страшна статистика, но цифрте са неумолими. Не е необходимо да си кой знае какъв анализатор за да прозреш, че една държава в която бездомните кучета са повече от децата, няма особено бляскаво бъдеще. И след този по-критичен поглед на Игрите, нека все пак кажем няколко думи за тенис надпреварата.

Съществуваха опасения, че провеждането на турнира на кортовете на ,,Ол Инглънд клъб” с цялата му история и специалното място което заема в летописа на този спорт, ще отнеме от олимпииския дух и това просто ще бъде още един Уимбълдън. Скъсването с традицията да се играе в бяло и този отровен лилав цвят, който беше избран за фон, също не се понравиха на мнозина. Не съм вярвал, че някока ще го кажа, но на мен прословутите традиции също ми липсваха, дано скоро не виждаме отново ,,Ол Инглънд клъб” по този начин. Иначе всичко останало си беше както обикновено – след втория ден тревата започна бързо да изчезва, сочените за основни фаворити печелеха мачовете си, къде по-лесно къде по- трудно.



Оказа се че българските надежди за много добро представяне и дори медал, подклаждани от самият Григор Димитров, са твърде пресилени. Мнозина любители на тениса смятаха, че щом Димитров достига полуфинали на турнири на червено, спокойно може да го направи и на любимата му тревна настилка. Двама изключително опитни тенисисти – Флавия Пенета и Жил Симон сложиха край на българското участие.

Преди това, Пиронкова записа чудесна победа срещу една от топ тенисистките – Доминика Цибулкова, поредно доказателство за големия потенциал на нашата първа ракета. За съжаление този успех не беше развит. Що се касае до Григор Димитров, едва ли има нужда да се оправдава, за това че беше надигран от тенисист като Жил Симон, постигал победи срещу Федерер и Надал и заемал място в топ десет на ранглистата.

Голямата интрига се въртеше около въпроса в състояние ли е Федерер да спечели олимпийско злато и окончателно да узакони статута си на на най-велик тенисист изобщо. Той трябваше да изпълни тази задача на същото това място, от където започна неговият възход, на центалния корт който познава толкова добре и където само преди няколко седмици спечели седмия си ,,Уимбълдън”. Мачът на турнира обаче се оказа срещата между Федерер и Дел Потро на полуфиналите. Двамата показаха вдъхновяващи изпълнения и сърцата игра от началото до самия край. Беше поставен и рекорд по продължителност за мач във формат 2 от три сета – 4 часа и 30 минути, но тази победа се оказа пирова за Федерер.



На финала на ,,Уимбълдън” Федерер така да се каже, успя да потопи флагманския кораб на Британския флот в собственото му пристанище. Този път обаче нещата се развиха по съвсем различен начин. Рядко сме виждали Федерер в толкова безизходно състояние, играта му беше вяла, разпиляна и изпълнена с грешки. Но нека не забравяме, че в природата винаги има баланс, равновесие, щеше да бъде нелогично и незаслужено, ако Мъри бе загубил отново. Тази победа се превърна в един от най-ценните златни медали в богатия урожай на домакините и действително би могла да послужи за трамплин за по нататъшни титли на Мъри.




Женската надпревара бе лишена от особена интрига, просто превъзходството на Серена Уилямс бе толкова голямо, че нейните съпернички изглеждаха, като жертвени агнета. Виктория Азаренка и Мария Шарапова би трябвало да умрат от срам, защото смятам, че е недопустимо да записват такива позорни загуби, било то и от тенисистка като Уилямс. Тези резултати ясно показват какво е значението на сервиса в съвременния тенис, особено на тази настилка. На практика Серена Уилямс базира цялата си игра около началния удар и това и позволява да доминира по подобен начин. Успехите на американката се дължат и на това, че на практика за нея в момента няма неудобни съпернички.

Сегашните топ тенисистки могат да бъдат разделени условно на две категории. В първата и по-многобройна са онези, които имат изобилие от мощ в ударите, но не им достига тактическа грамотност, комбинативност и фантазия. В другата група, начело, на която стои Радванска се причисляват някои технични и интелигентни състазателки, в чиято игра обаче липсва огнева мощ, завършващ удар. При това положение Серена Уилямс, въпреки че е вече на 31 години и поне с десет килограма над оптималното тегло, най вероятно ще постига още много успехи.

По спортните терени в Лондон прожекторите угаснаха, но време за почивка няма. Задава се Откритото първенство на САЩ, най-комерсиалният турнир от Големия шлем. В Ню Йорк допълнителна интрига ще внесе и битката за водачеството в ранглистите и при мъжете и при жените. Разликите между водещите играчи са минимални и се очертават яростни битки върху горещите и в буквален, и в преносен смисъл кортове на Голямата ябълка.

Николай Драгиев, Евроспорт - специално за Tennis24.bg