Къде са ни медалите?! Или за децата и спорта

Надеждите се стопиха и е ясно – нямаме шампиони, нямаме медали... Из социалките хората взеха да се тръшкат, взеха подмятат картинки с мили спомени – колко медали сме взимали преди. Няма да хваля соц-а, видно е как се става шампион в Китай днес, преди беше нещо подобно. Иска ми се да говоря за спорта тук и сега. За спорта и нашите деца. За медалите, които не взимаме и за здравето, което още повече губим...

За колко плувни басейна с обучение за деца по плуване се сещате за близо 2-милионна София? Броя ги на едната си ръка. В графика възможност за включване трудно се намира. За колко тенис корта? За колко училищни отбора по футбол, баскетбол, лека атлетика...? Казусът има много аспекти. И много виновни.

Родителите. Все по-трудно намират време да водят децата си и възможност да отделят средства за спорт, особено за по-скъпите спортове. Отделно от това – колко родители самите те тренират нещо, за да дадат добър пример на децата си? Най-честото упражнение е пред телевизора с дистанционното в ръка...

Местата. Местата са малко, обикновено с много желаещи. На моменти спортът за деца се превръща в лукс. Има и много места, забравени във времето, които са там и само въпрос на предприемчивост на конкретните общини е да ги стегнат и направят достъпни за детския спорт отново.

Училището. Училищният спорт по-често е нещо като свободен час, отколкото истинска тренировка. И рядко има инициативни и амбициозни учители по спорт, които да създадат и тренират отбори по конкретни спортове, особено за учениците след 7-8 клас. В същото време се оплакваме, че децата ни са обездвижени, с гръбначни изкривявания, наднормено тегло, че не стават от компютрите и са немотивирани, без дисциплина и т.н., и т.н.

Излишно е да се каже, че спортът има нужда от държавна политика. Спортът е бизнес, и в това няма нищо лошо. От спорт имат нужда всички. От активен, ежедневен, масов спорт. Всички. Вай-вече децата ни. И не за бъдещите медали, а за да са здрави.