Кузнецова: Не искам да бъда самотна, но с много пари

Руската тенисистка Светлана Кузнецова произхожда от спортно семейство. Бащата е треньор, майката – неколкократна световна шампионка, братът – сребърен медалист от олимпийски игри. И всички те се занимават с колоездене. Светлана се оказва бялата врана, защото избира тениса. Но и сред елита на световния тенис тя изглежда особена -  не излиза на корта в шокиращи роклички, не участва в скандални фотосесии, не е героиня в жълтите страници на таблоидите. Затова пък много по-често от повечето рускини играе финали на големи турнири. За съвременния тенис и за неговата непозната страна Светлана Кузнецова разказва в интервю за вестник „Московский комсомолец”.


— През 2011 г.  с италианката Франческа Скиавоне направихте рекорд по продължителност на женски мач от Големия шлем. Джокович, който е участник в рекордно дългия мъжки мач, каза: „Наложих си да се наслаждавам на болката”. А вие какво почувствахте?
— Те играха 5 часа и 53 минути, а ние с Франческа — 4 ч. 44 мин. Все пак сме момичета. Не се наслаждавах на болката, както твърди Новак, а към края на мача вече не разбирах  какво се случва! При резултат 14:13 се опитвах да гледам на таблото и да разбера коя от нас води. Това ми се случва за първи път в живота. Не забравяйте, че играхме през деня, а не през нощта. Термометърът в Мелбърн показваше 35 градуса по Целзий. Помня го по-добре отколкото развитието на резултата.

 — Представям си какво е да изгубиш след всичко това!
— Просто е ужасно. Мислиш си как изобщо се случи така. Но се примиряваш и успокояваш с това, че играта е била красива, без бързи разигравания. Не тъгувах дълго след тази загуба.

— А тази година в Австралия ти и Вера Звонарьова спечелихте при двойките.
— Това постижение не трябва да се преувеличава. Ние с Вера се състезаваме предимно на сингъл. Тази година много страдахме заради времето. Ту беше ужасно горещо, ту студено, вятърът ни издухваше от корта.

— Истина ли е историята за гигантските бръмбари?
— Имаше насекоми с нереални размери! Изглеждат безобидни, но издават такива звуци, все едно футболни фенове трошат седалки. Много от моите познати бягаха от тези бръмбари с крясъци. А те прелитаха и пълзяха по корта. На един от трисетовите ми мачове за първи път влязох под трибуната – там беше тоалетната, масажната маса и разни други неща. Видях, че в ъглите на помещението седят и гледат седем бръмбара. Не разбирам от насекоми, не мога да ги различа от хлебарките. Бях направо в шок. Серина Уилямс най-много се възмущаваше в пресата, но тя попадаше все на нощни мачове. През нощта тези твари повече от всякога се разхождаха по корта.

— Вие сте универсален играч, което се вижда от следния списък. Успявали сте да играете в тандем с Аранча Санчес-Викарио, с Амели Моресмо, с Мартина Хингис и с Мартина Навратилова. Как се прави двойка в тениса? Договор ли подписвате?
 — Изобщо не стоят така нещата. Просто две тенисистки се съгласяват да играят заедно за един или повече турнири. Всичко започна в академията в Испания, където започнах кариерата си. Ръководеше я братът на Аранча Санчес и тя реши да направи двойка с мене. Това се случи, когато кариерата й залязваше, но тя беше опитна и ние често тренирахме заедно. В спортната младост е важно да има от кого да взимаш пример. Не си спомням да сме губили двете. Аз държах задната линия, а Аранча с нейния опит работеше при мрежата. И така ние победихме Мартина Навратилова и Серина Уилямс. Бях много изненадана, но тогава спечелих първия си автомобил. А бях само на 16 години! Както сега си спомням, че за шампионката на сингъл не се полагаше „Тойота”. А на нас с Аранча ни дадоха по една. Избрах си „Тойота Селика”, въпреки че нямах шофьорска книжка. Като се върнах в Санкт Петербург изкарах изпитите за шофьор. После със същата кола пътувах до Испания. Оттогава обичам автомобилите.

 — Тогава ли великата Навратилова се запозна с вас?
— Тя е една от най-добрите на двойки, с която някога съм играла. В същата вечер Мартина излезе да вечеря със Санчес. А аз много се притеснявах. Не съм като сегашните млади тенисистки – влизат безсрамно в съблекалнята и говорят каквото им дойде наум... Изчезна уважението към опитните тенисисти. Станаха по-нагли, но не ми е работата да ги съдя. Мартина каза на Аранча: „Когато ти спреш да играеш със Светлана, искам аз да играя с нея. Днес на корта тя беше по-добрата от вас двете”. От този комплимент по кожата ми полазиха тръпки. Казах „добре” и забравих. Но не и Мартина! Тя позвъни в офиса на брата на Аранча и твърдо изрази желанието си да играе в тандем с мене. Той отговори: „Защо питаш мене? Ето ти слушалката, говорете си двете!” Честно казано, се изплаших. Не исках да взема слушалката. Затова той даде съгласие от мое име. Така ние с Навратилова започнахме да участваме по турнири. Завършвахме сезона или втори, или на трето място.

— Това бяха времената, когато женският тенис тръгна тревожно в силовото направление. И това започна точно с Мартина...
— В девическите ми години се случваше да вляза във фитнеса по време на турнир и там никого да не срещна. Сега няма свободни места. Всички разбират, че физиката трябва да бъде в идеално състояние. Разбира се, трябва да се прибави и PR, и елемент на шоу. Гледа се кой с каква рокличка излиза на корта. Мене не ме интересува модата на корта, а извън него. Но пък в мъжкия тенис в днешно време се вижда нереално красив тенис от играчи с различен стил, като Монфис, Федерер, Надал...

— Всички  говорят за претовареността на календара, а вие какво ще кажете?
— Прекалено е дълъг, разбира се. Но не мога да се оплаквам, защото при мъжете е по-лошо. Не съм пропуснала нито един турнир от Големия шлем за 10 години. Нямах сериозни травми. Не съм почивала повече от седмица на година, като се започне от 2002-ра. Това се случва в ноември, а през декември, в който няма турнири, се налага да тренирам повече. 10 години поред, 10 месеца в годината аз съм длъжна да бъда във форма.

 — Как прекарвате вашата отпуска?
— Преди не правех абсолютно нищо. Стараех се така или иначе да тичам, да поддържам форма. Сега си позволявам пет дни пълен релакс.  Но и това трябва да се контролира, защото иначе не можеш да се върнеш в големия тенис. Тежките натоварвания не трябва да се прекъсват рязко. Почивката за мене е преди всичко възможност да не се мотая по аерогари и самолети, а да си бъда вкъщи, да се виждам с приятели и роднини.

— Сигурно и да се наспите?
— Не. Толкова съм свикнала да ставам рано, че сега ми е много трудно да наруша този режим.

— А в самолета с какво се занимавате? Казват, че спортистите заспиват във всяко положение на тялото.
— Това не се отнася за мене. Не мога да заспя във всяка поза. Седя и даже не гледам колко време остава до края на полета. Имам усет за разстоянията, научих го от опит. Към края на полета си поглеждам часовника. През цялото време правя нещо – гледам филм, слушам някаква музика. Слава Богу, че не се страхувам да летя. Иначе щеше да е много тежко да играя по турнирите на  WTA.

— Семейството ви е спортно. Сигурно даже не си задават въпроса защо сте си избрали този начин на живот?
— При мен нещата са по-сложни. Татко, мама и брат ми се занимават с един спорт – колоездене. Страшно ми провървя, че не попаднах в колоезденето. Не обичам гонките. Но обожавам просто да си карам колело. Ще ми е скучно през цялата ми кариера да карам по права линия.

— И как в такова семейство израстна тенисистка?
— Когато мама приключи кариерата си в колоезденето започна да учи тенис. Тогава и мене ме пратиха в детска група. В Русия беше скъпо да се занимаваш с тенис. Татко си даде на практика и последните пари. А аз бях лекомислена. Повече от всичко обичах да тичам по двора с момчетата. Треньорите честно споделяха, че може би имам някакъв талант, но съм мързелива и нищо няма да излезе от мене. Всичко се промени, когато татко ме изпрати да се уча на тенис в Испания. Много скъпо се оказа, татко си даде и последните пари. Тогава нещо прищрака в главата ми. Исках да докажа, че мога. Тренирах като обезумяла, даже ми се гадеше от умора! Интересното е, че в Испания много скоро ми казаха, че ще играя отлично. Може да са ме сбъркали с някоя друга, мислех си. Братът на Аранча пророкуваше, че скоро ще вляза в първата стотица на ранглистата. Не вярвах, разбира се.

— Защо в Испания видяха вашия потенциал, а в родния Петербург – не?
— При нас гледат само на кой родителите са богати. Но по правило пробиват момичета от несъстоятелни семейства, които минават през огън и вода. Тенисистките от моето поколение дължим много на своите родители.

 — Вашият брат е сребърен медалист в колоезденето на писта от игрите в Атланта. Разбирате ли се с него?
— Ние имаме 12 години разлика.  И двамата сме зодия Рак и се разбираме от половин дума. Ние дълго не се виждаме. Той завърши кариерата си, а аз заминах за Испания. Сега Николай си има две деца, моите племенници. Единият от тях, Саша, играе добре тенис. Но му трябва още дисциплина и целеустременост. Иначе няма да стигне до върха.

— Какво ви дразни?
— Много е лесно да седиш на дивана и да публикуваш в Интернет за милионите на тенисистките. А никой не си дава сметка, че почти половината от спечеленото отива за данъци. Една четвърт е за екипа, за самолетните билети и хотели. Ние сами издържаме своя персонал. Колкото по-добре искаш да играеш, толкова повече хора трябва да имаш на щат.

— Представям си как големите тенисистки се ядосват на рейтингите на „Форбс”?
— Още съм далече от класациите на „Форбс” за най-богатите спортисти. В сравнение с други спортисти ние заработваме добри пари, макар че и другите работят не по-малко от нас. Гимнастиката е най-тежкият спорт, с огромен труд, а приходите на гимнастиците са несравними с тези на тенисистите. Но в хокея, футбола, баскетбола може да се изкарат още повече пари. Всичко е относително. Аз лично съм осигурена. Парите ми дават свобода. Но не бих искала да остана самотна и с много пари. Към мен ще се присламчват много услужливи, усмихнати хора, но едва ли ще съм щастлива! От друга страна, виждам по магазините как баби си броят стотинките. Душата ми се къса. С удоволствие бих им платила сметката, но не всички биха се съгласили.

— Как се виждате след края на своята кариера?
— Мечтая за деца, мъж, къща с камина. Иска ми се да си общувам с приятели в спокойна обстановка. Мечтая да правя нещо полезно за руския тенис. Имам няколко предложения, но ще поиграя още няколко години. Марат Сафин ми каза веднъж, че когато човек загуби целта на живота си, животът му спира. Хубавото е, че винаги имам цел, където и да се намирам.