Анди за Анди! Имаме ли сделка?

Най-пъстрият сезон в мъжкия тенис за последното десетилетие. Така най-точно можем да определим изминалата година в АТР. Четирима различни шампиони в Големия шлем, Олимпийски турнир, смяна на водачите в ранглистата...видяхме всичко.

Новак Джокович започва и завърши годината като №1, което само по себе си е изключително постижение. Това говори ясно за постоянството и класата на сърбина. Клише, но напълно вярно в случая!

Роджър Федерер се възползва от своя момент, спечели любимия си Уимбълдън, оглави ранглистата за няколко седмици, счупи прословутия рекорд на Пийт Сампрас. Вдъхновяващо!

Рафа Надал се завърна с гръм и трясък в месеците на любимия си клей. Грабна с лекота 4 титли на „червено”, при това със само един загубен сет! За жалост поредният проблем с коляното на испанеца го извади от голямата игра точно в момента, в който Матадора бе яхнал експресния влак и газеше всичко по пътя си. Това обаче е част от спорта и Надал много добре го знае.

Един тенисист обаче се пребори със себе си и най-накрая показа какво може. Разкъсван от огромното напрежение, поставено на раменете му от цялата една нация, сблъскал се челно с разочарованието много пъти до момента, Анди Мъри счупи каръка и сложи край на близо 80-годишното чакане на Великобритания за титла от Шлема.

Сигурен съм, че поне в България Мъри не е сред най-популярните звезди на тениса. И това е напълно нормално, предвид хегемонията на Федерер и Надал през годините, както и балканският взрив на Джокович през 2011-а.

Но също така съм сигурен, че малцина си дават сметка какво точно направи Мъри през лятото. Представете си само – играеш на финал в Големия шлем 4 пъти, в най-големия мач в кариерата ти обаче, 4 пъти те бият безпощадно. И накрая, на церемонията по награждаването, от близо виждаш новия шампион и му ръкопляскаш, макар хич да не ти е до това. И така 4 пъти, повтарям – 4. За мнозина това е демотивиращо.

Но Анди разчупи леда по най-подходящото място – у дома. Пред погледа на семейство, роднини, приятели, та дори и кралското семейство, ако искате. Да, говоря за Олимпийските игри и финала срещу Роджър Федерер – човекът, който го бе бил категорично в три от въпросните финали в Шлема и състезателят, който само преди дни се бе върнал на върха на света! При това забележете – Мъри взе своя реванш на трева, където Федерер по принцип рядко губи.

Някой ще побърза да отбележи, че Федерер е бил изтощен след маратонския полуфинал с Дел Потро, аз обаче веднага контрирам – историята помни победителите, единствено победителите. След 10 години никой няма да се сеща въпросния маратон, но името на Мъри ще остане завинаги срещу приза Олимпийски шампион. Представете си как се е чувствам той в този момент, след всички тези разочарования. НО, голямо но - накрая триумф на „Ол Ингланд Клъб”, макар и не на Уимбълдън.

Без да имам пророчески познания (за жалост) още в дните след Игрите прогнозирах, че Мъри ще хване „ефекта Джокович” и триумфът в Лондон ще отпуши смелото му шотландско сърце и в другия мечтан хоризонт – Големия шлем. Речено сторено – триумф на US Open, при това с успех на финала над шампиона.

О, да, няма по-приятен сценарий да вдигнеш трофея от този, който изигра британецът. Няма как да пропусна и безкрайно любопитния факт, че единственият друг тенисист, загубил първите си 4 финала в Шлема, е треньорът на Мъри – Иван Лендъл. Е, и ако това не е съдба...

US Open 2012 обаче ще остане и в историята не само на британците, предвид първата титла от Шлема от близо век насам, но и на американците. За тях това беше краят на един друг Анди, но не първият, а последният им шампион в Шлема. У дома, точно като в своя хол – „Артър Аш”, Родик прие няколко пъти по 20 000 гости, които изпрати за последно след мача с Дел Потро.

Емоции, сълзи, и огромен респект към Родик, който цяло десетилетие ни забавляваше с успехите, а и неуспехите си на корта. Така в един момент се получи следното – единият Анди плака след отказването си в Ню Йорк, другият също плака, но заради триумфа си в Голямата ябълка. Анди за Анди? Имаме ли сделка?

Станко Димов