Мануела Малеева: Тенисът в момента не ми харесва много

МАНУЕЛА МАЛЕЕВА е родена на 14 февруари 1967 г. в София. Кариерата й в тениса продължава от 1982 до 1994 г., оттегля се като шампионка на турнира в Осака (Яп).

Влиза в топ 10 на световната ранглиста на 28 май 1984 г. като №9. Най-доброто й класиране е №3 на 4 февруари 1985 г., пред нея са Мартина Навратилова и Крис Евърт. Личният й връх в крайна годишна ранглиста е №6 през 1984 и 1988 г.

Спечелила е 19 титли поединично. В турнирите от "Големият шлем" има 41 участия. Два пъти е полуфиналистка на US Open (1992-1993 г.), 12 пъти е стигала четвъртфинали - 3 на Australian Open, 4 на "Ролан Гарос", един път на "Уимбълдън" и 4 пъти в САЩ.

Притежава историческата за България титла в "Големият шлем" на смесени двойки от US Open през 1984 г. с Том Гъликсън (САЩ). Бронзова медалистка от олимпиадата в Сеул през 1988 г. 9 пъти поред участва на "Мастърс", като през 1987 г. стига полуфинал.

В кариерата си е спечелила 475 от общо 662 мача. Има успехи срещу Мартина Навратилова, Крис Евърт, Габриела Сабатини, Мери Джо Фернандес, Аранча Санчес-Викарио, Яна Новотна, Зина Гарисън.

Мануела и нейните сестри Катерина и Магдалена са уникално явление в световния тенис, тъй като са били в топ 6 на ранглистата.


- Мануела, с какво се занимавате в момента?
- Основното ми занимание е фондацията Swiss clinical. Идвам в България през 2 месеца, опитваме се да помогнем на деца с ортопедични проблеми от домовете в Стара Загора.

- Как започна всичко?
- В един момент няколко души стигнахме до идеята, че трябва да помагаме. Аз лично смятам, че животът ми е дал много хубави неща. Казах си: защо пък да не опитам да направя нещо и за другите?

- Бруно Франиер, братът на бившия ви съпруг Франсоа, е човекът, който движи всичко...
- Да, д-р Бруно Франиер е брат на бившия ми съпруг. Детски ортопед, хирург. Той прояви желание да се включи в инициативата, обърнаха се към мен и ме попитаха къде какво да направим. Аз отговорих: в България. Така започнаха нещата, аз нямах никаква представа какво ще стане. Попитах мой приятел, който посещава подобни домове за деца, къде е най-добре да помогнем. Идеята бе да не е в София, защото столицата е голям град, тук работят много специалисти и хората от цялата страна идват в града, когато имат нужда. Искахме да е на друго място, където също трябва да се помага.

- Преди време на един форум в София споделихте, че при срещите с децата изпитвате емоции, каквито не сте имали досега...
- Да, така е. Моите деца са здрави, нахранени и с покрив над главата. Изведнъж си дадох сметка как живеят деца без родители. Аз се срещам и с момчета и момичета от селата, които имат семейства, но нямат пари. Един ден посетих дома в Стара Загора и на място си дадох сметка с какво ние можем да помогнем.

- Кога за последно играхте тенис?
- Сигурно преди 2-3 месеца.

- Наистина ли?
- Да. Занимавам се със спорт, но на периоди.

- Следите ли какво се случва в тениса?
- Когато дават турнири по телевизията, пускам и гледам - да видя как се развиват нещата. Но вече съм се отдалечила много от спорта.

- Харесва ли ви тенисът днес? В сравнение с този, който вие играехте?
- Не бих казала, че в момента тенисът много ми харесва. Не искам да критикувам, но мисля, че спортът ни е прекалено ориентиран към бизнеса. Първо, има много пари, страшно големи според мен. Разбира се, това не важи само за тениса, а също за Формула 1, за бокса, NBA, футбола. Говорим за суми, които обикновеният човек трудно възприема. Особено във време на криза като сега. Като че ли в тениса самата игра се позагуби, да не кажа, че май почти изчезна.

- Имахте ли избор с какво да се занимавате освен с тенис?
- Не, за мен това бе избрано. Но и не съм си задавала въпроси какво искам да правя. Така бяхме насочени. Но не съжалявам. В смисъл че младежите на 15-18 г. в един момент започват да се питат какво ще правят. А при нас нямаше такъв проблем. Изборът бе направен.

- Спомняте ли си първия турнир в чужбина?
- Да, в Румъния. Тогава те бяха много по-добри от нас, но самият контакт с чужденци бе голяма емоция. Минахме по моста над Дунав, за да отидем там, голямо вълнение.

- Какво изпитахте при първото посещение в САЩ?
- В началото бе много впечатляващо, но така е за всеки, който открива нещо съвсем различно. Попадаш в съвсем различен свят. Всичко бе напълно различно - храната, магазините, екипировката. А аз носех китайски гуменки и имах една дървена ракета с отрязан гриф, за да мога да играя с нея. А около мен виждам деца, облечени от известни фирми, не е много лесно да разбереш какво точно се случва. Мечтаех си един ден и аз да съм като тях.

- Кой ви помагаше?
- Баба ми и дядо ми, които бяха емигрирали. Дядо ми купи първите две ракети Wilson - за първи път имах две еднакви, с резервна, ако едната се скъса, и маратонки Adidas Stan Smith. Така започнах турнира "Ориндж боул", в който станах трета от 128 деца.

- Как гледаха американците на момиче, което идва от България? Знаеха ли къде е тази държава на картата?
- Те не знаеха къде е България. Нямаха никаква представа за комунистическа България, за държава зад желязната завеса. В началото не ми бе лесно, защото хората не знаеха каква съм, откъде идвам. Особено когато играех срещу американки. Ще ви разкажа анекдот: чакаха ме хора на летището за един турнир, държаха табелка с моето име и когато отидох при тях, момчето ми каза: "Ти изглеждаш съвсем нормално". Аз му отговорих, че не сме някакви извънземни Имаше странно отношение към нас, предразсъдъци.

- Бързо ли се свиква в света на професионалния тенис?
- Не, трудно е. Аз имах шанса, че и сестрите ми играеха тенис, че майка ми и баща ми ги пускаха да пътуват. Неприятното бе, че винаги някой трябваше да остане в България като залог, че няма да избягаме. Ние тогава бяхме сами, а сега с един тенисист пътуват 10 души. За нас бе невъзможно да си го позволим, а днес това е нещо съвсем нормално.

- Как се става номер 3 в света?
- Нямам рецепта, всичко започна от 1-2 турнира, от едно спечелено европейско... После квалификации на малките турнири, още спечелени мачове и така в един момент откривам какво е основна схема на "Уимбълдън" и "Ролан Гарос". Място в първите 10 на световната ранглиста. Тогава не си давах сметка какво се случва, но сега съм много горда от това, което съм постигнала. По онова време обаче си мислех само, че трябва непрекъснато да напредвам. И в един момент аз съм трета.

- Дай боже всекиму.
- Разбира се.

- Казвате го, все едно е нещо съвсем обичайно.
- Не е така. Тогава не знаех какво правя. Чак сега си давам сметка какво съм постигнала.

- Кой е любимият ви турнир?
- Много харесвах турнирите в Австралия и Япония. Но за любим ми е трудно да говоря. Почти навсякъде имаше голямо напрежение и не мога да се сетя някъде спокойно да съм разглеждала града.

- Защо избрахте последният да е в Осака?
- Аз реших последните ми турнири да са в Австралия и в Япония. Тогава се играеше в Токио и Осака и аз си давах сметка, че едва ли ще отида пак там дори и на разходка. В интерес на истината не съм била нито в Австралия, нито в Япония, откакто спрях да играя.

- Срещу кои тенисистки ви е било най-трудно да играете?
- Срещу Катя и Маги.

- Коя е любимата ви победа?
- Много са. Този въпрос и преди ми е задаван и аз не мога да избера една. На европейските първенства за девойки, срещу Рафаела Реджи на олимпиадата в Сеул, което означаваше, че печеля медал. Победите срещу Мартина Навратилова и Крис Евърт, които завинаги ще останат запечатани в моето съзнание.

- Къде е мястото на олимпийския медал?
- Това е един от най-ценните ми трофеи. Един от най-хубавите спомени.

- Каква бе наградата в България за бронза?
- Мисля, че бе "Лада", карахме си я.

- Какво е различното, когато играеш на олимпиада?
- Напрежението е по-голямо, защото представяш своята държава, а не само себе си като по другите турнири. Същото е усещането на мачовете за "Фед къп".

- Знаете ли колко точно сте спечелили от тениса?
- Не, не мога да кажа. Но много хора не знаят, че част от наградния фонд се взема от съответната държава, а проценти прибират и агентите. Има места, където 50% от наградния фонд не го виждаме. Не знам как е сега, но преди всички разноски за хотели, билети и треньори бяха за наша сметка. Аз все пак съм първият професионалист в българския спорт. Преди мен никой не е печелил пари от спорт. Но държавата ми вземаше голям процент от парите. Все пак майка ми успя да се пребори нещо да остава за нас и да получаваме по-лесно визи за чужбина. Тогава имаше специални изисквания, а ние станахме малко по-независими.

- Кой е най-приятният ви спомен от "Фед къп"?
- В Бразилия, когато с Катя победихме рускините и англичанките (1984 г. - б.р.). А ние бяхме на 15-17 г. Хубави са спомените ми от полуфинала в Япония (1985 г.).

- Как заминахте за Швейцария?
- След като се омъжих, няколко години играх за България и исках да покажа, че нямам намерение да бягам от страната. Но в Швейцария започнаха да ме питат дали няма да направя нещо и за тях. Като видях отношението им към мен, имах желание по някакъв начин да се отблагодаря на тази страна, а и моят съпруг ме тренираше.

- Как ви приеха?
- Като тяхна.

- Как живеете в Швейцария?
- Нямам палат. Живея в съвсем обикновена къщичка, която много обичам. Всяко от децата си избра с какво да се занимава. Най-голямата - Лора, язди, Ива се интересува от хип-хоп, а Тимо играе футбол. Ходят на училище, всичко е наред.

- През 1992 г. с Якоб Хласек спечелихте за Швейцария световното за смесени отбори "Хопмън къп". Как оценявате тази титла?
- Изключително приятен спомен. Но за мен България винаги ще си бъде България. Чувствам се най-добре тук, но децата ми са родени в Швейцария и растат там. Не правя разлика. Аз обаче съм българка, ще си остана такава, не мога да променя това, а и не искам. Но Швейцария е моят дом.

- И вие, и Магдалена работехте със специалиста по физическа подготовка Пиер Паганини, който работеше с Федерер? Познавате ли се с Роджър?
- Да, той е тренирал с Маги, когато тя идваше да се подготвя в Швейцария. Аз съм малко по-възрастна, нямам преки впечатления.

- Какъв човек е Федерер?
- Много го харесвам. Изключително естествен, въпреки че е една от най-големите звезди в света. Много приятен човек.

- Като теглите чертата, има ли нещо, за което съжалявате?
- Не. Не гледам назад, каквото е трябвало да се случи, се е случило Аз съм щастлив човек. Имала съм трудни моменти, но се радвам на живота.

- Случвало ли се е да захвърлите ракетата и да не искате повече да я погледнете?
- Да, много често. Но това не са били най-трудните ми периоди. Много по-тежко бе за мен, когато се разделихме с моя съпруг.

- Но запазихте добрите си отношения. Това за България може да е странно.
- Ние си останахме приятели. Все пак имаме три деца, за които се грижим заедно. Освен това в тениса двамата преживяхме много и се уважаваме взаимно.

- Кой е най-известният човек, с когото сте разговаряли?
- Още не се е случвало, но ми се иска да стане. Аз се интересувам от психология и психиатрия и наскоро четох нещо от Сирил Борис Нюк. Това е човекът, с когото бих искала да се запозная. Той е от полски и еврейски произход, а родителите му са загинали по време на холокоста. Още на 6 години е трябвало да се оправя сам.

- Какъв съвет бихте дали на младите?
- Аз съм човек, който вярва, че когато нещата не вървят, ще се оправят. Може да звучи банално, но и в най-трудните моменти съм виждала светлинка, която ми е давала надежда, че ще успея. Имало е случаи, когато съм била притеснена как ще си нахраня децата, но в себе си съм чувствала увереност, че ще се справя. Вероятно заради тениса и многото мачове, които съм спечелила. На корта битката е на живот или смърт, защото разчиташ само на себе си. Играя срещу Крис Евърт в САЩ, правя двойна грешка и цялата публика е на крака. Но пък точно в този момент искаш да покажеш какво можеш. След като всички са питали кои са тези от България. Аз винаги вярвам, че когато не съм добре, ще се справя.

Явор Геронтиев, в. "24 часа"