Ненаписаната история на Рафа

Малко като яйцето и кокошката. Когато е за песен – текстът или мелодията? Когато е за спортиста – играта или личността? 

Купих си книгата „Рафа: Моята история“ поради няколко причини. Отчасти, защото, откакто се помня, Рафа е най-голямото вдъхновение в живота ми. Отчасти, защото наблюдавам следното, особено сред фенoвете на тениса в България – Надал е или любимецът, или е най-мразеният. Много рядко срещам средно положение. Толкова ли противоречива личност е Рафа? Или си най-върлият привърженик, или коментарите стигат до „тази маймуна ли?", "тоя постоянно си бърка в гащите“. 

Книгата не ме впечатли особено. Дори само заради факта, че е някак странно, човек, който е в пика на своята кариера, да пише собствената си биография. Толкова млад. Не всичко е написано от първо лице. Джон Карлин се включва с различни гледни точки на трети лица, но смея да твърдя, малко сухо и постно. 

В крайна сметка историята на Рафа е всичко друго, но не и вълнуваща. Като че ли постоянно е потискан от чичо си, с меко казано фанатични възгледи относно ролята на семейството в неговия живот. 

Чудили ли сте се, каква е тайната на успеха на Рафа? Отговорът е пределно ясен – семейството. Едва ли има друг състезател от ATP, който и да е било, да е толкова привързан към роднините си.

Книгата преминава през няколко основни събития в живота на Рафа. Всичко се случва на фона на неговия разказ за историческия финал срещу Федерер на Wimbledon през 2008 г. После описва финала на US Open срещу Джокович пак през 2010 г. И двете победи са феноменални – за първи път печели Wimbledon, което е детската му мечта, след два загубени тежки финала срещу Фед от предните години. За първи път печели и в Ню Йорк, с което прави Кариерен голям шлем.

Докато описва чувствата си по време на тези мачове, Рафа разказва случки от детството си: как се е захванал с тениса, защо е оставил футбола. Как е постигнал тази прословута издръжливост, какви жертви е направил... Подробно обяснява за отношението на чичо Тони и семейството му към славата. Всички някак постоянно го възпитават в скромност, понякога дори до болка.

Надал разказва за безбройните контузии, които съпътстват кариерата му, за възстановяването. С уважение говори за най-големите си съперници.

Някак по детски споделя своята история, повече говори за тренировките, отколкото за живота на звезда. А и той никога не е бил типичната звезда. Като чуем неговите интервюта, мимики, състояние на духа по време на официални събития, ни става ясно. Сякаш некомфортно се чувства, не на място. 

И може би това е най-голямата мистерия около Рафаел Надал – на корта виждаме една личност, а извън него - диаметрална противоположност. „Мачът ще е неприятелски, нали?“ – казва често Рафа, когато играе голф с приятели. Има своята рутина, своите предразсъдъци, с които се настройва и концентрира за игра. След това нищо няма значение, освен топката, която лети срещу теб. 

Най-голям страх изпитва от победата, да се предадеш психически е най-голямото предателство.

Като че ли много въпросителни остават. След книгата нито го заобичах повече, нито ме разочарова. Може би този, който не му е фен или не гледа тенис, няма да разбере много от написаното. 

Аз обаче съм преглеждала тези моменти хиляди пъти, изплакала съм от мъка и щастие загубите и победите. Някак думите се допълват от картината в съзнанието ми.

Не. Не е най-перфектният играч. (Надявам се, че ще бъде здрав за US Open и ще го видим обратно в игра.) И не, не мога да разбера отново потника в екипа му!

Но осъзнавам, че нито мелодията, нито текста на дадена песен имат голямо значение дали ще харесаш музиката. Човек избира със сърцето. Тогава вярно и грешно изобщо не съществуват.

ОЩЕ ОТ БЛОГА НА ЕЛЕНА!