Спорт – феноменът обединител

Спортът е феномен, за който сме слушали какви ли не определения. Той несъмнено възпитава, учи на търпение, укрепва здравето, води до резултати и още, и още... Но замисляли ли сте се коя, всъщност, е най-голямата сила на спорта? Това е неговата власт да обединява.

Още от дълбока древност, когато войните са спирали в чест на спортните състезание, та до днес, спортът е това явление, което може да възвиси един старт, двубой, игра до равнището на национална кауза.

Повод за думите ми стана мачът за световната титла по бокс в тежка категория между Кубрат Пулев и Владимир Кличко. Нарочно изчаках седмица, за да проследя с интерес дали и този път еуфорията от преди мача ще се трансформира във всеобщо плюене, злорадстване и т.н. Е, в малка или голяма степен, превърна се. Нека обаче се фокусираме върху това, което се случи преди сблъсъка и начинът, по който той въздейства върху цяла една нация.

Това беше една седмица, в която подкрепата към един достоен българин се превърна в истински национален приоритет, който заведе над 7 000 българи в Хамбург и прикова милиони пред телевизорите. Помислете си, виждали ли сте подобна еуфория и подкрепа, породена от някого извън спорта? Политици, бизнесмени, властимащи? Няма сфера, която да се сравнява със спорта като феномен-обединител.

Нима всички ние, цяла България, не тръпнем със затаен дъх, когато стартерите казват „по местата“, а Ивет Лалова, Ваня Стамболова и останалите наши лекоатлети застава на блокчето? Или когато Георги Иванов се насочва към кръга, за да тласка в поредния си опит? Или пък когато Митко Ценов атакува водното препятствие? Спомнихте си, нали? Да, и това е само в един спорт... Царицата...

А преди 20 години? Дали футболът не обедини милиони българи, които тръпнеха в безсънните нощи, за да видят похода на България към бронзовите медали на Шампионата на планетата в САЩ? Спомням си и какво ставаше всеки път, когато Григор Димитров излизаше на корта тази година. Пътят му към полуфиналите на Уимбълдън накара цяла една страна да стиска палци и да копнее да види поредната победа. Още е пресен и споменът, в който националният ансамбъл стана световен шампион в многобоя на шампионата в Турция.

Ето за тези усещания говоря. Усещания, които ни карат да забравим за миг проблемите, неволите и злободневните задачи на сивото ежедневие. Да забравим за различията, за политическите си пристрастия, за работата си и за всичко, което, при равни други условия, би ни разделило. Е, спортът не ни разделя. Не говоря за низките страсти, които карат някои да се бият и псуват по стадионите и да мразят, вместо да обичат. Говоря за истинската страст. Тази, наречена Спорт.

Знам, че всеки, който чете това, поне няколко пъти в живота си се е чувствал така. Остава ни само да си пожелаем да имаме все повече такива моменти, в които да се чувстваме точно така. Да затаяваме дъха си под напиращите сълзи, слушайки „Мила, Родино“, да се прегръщаме с непознати, стискайки палци на поредния Кубрат, Григор, Георги, Ивет, Габи... всъщност името няма значение... на поредния Българин, стигнал до там, че да обедини 7 милиона различни съдби, характери и лица. Да, ето това е феномен!

Илия Илиев, Bgathletic.com