Спирки със странни имена

Tennis24.bg продължава да публикува историите на Иво Иванов, които през годините са развълнували не един читател. Със своя неповторим стил авторът не е оставил безразличен нито един човек, докоснал се до творенията му. В следващите седмици ще се опитаме да дадем шанс на повече читатели да се докоснат отново или за първи път до тези истории - истории, които те карат да се замисляш за много неща и, които няма как да не окажат влияние и върху малки и върху големи.

В конкретния материал, който ще ви предложим, авторът Иво Иванов акцентира вниманието си върху 10 спортни филма, които може би не са попаднали в полезрението ви.

“Не можа да ме събориш, Рей... Не можа да ме събориш!” Помните, разбира се, думите на Де Ниро, изречени през кървава, разчупена усмивка в посока на смлелия го от бой съперник. Големият актьор е напълно превъплътен в образа на Джейк ла Мота. Току-що са минали 13 адски рунда и мачът е спрян поради опасения за живота мy. Как въобще Джейк е на краката си, е пълна мистерия. Лицето му е слузеста мусака от съсиреци и отворени рани, а масивни кръвоизливи са превърнали очите му в две тесни цепнатини. Джейк бе свалил гарда си още в петия рунд, превръщайки се в беззащитна мишена за най-добрия боксьор, познат на човечеството.  След толкова години прожекцията на прословутата черно-бяла сцена продължава… в колективното съзнание на всеки, който е гледал шедьовъра на Скорсезе “Разяреният бик”.

Казват, че след прочутото убийство на Джими Дойл на ринга великият Шугар Рей Робинсън никога вече не е бил същият боксьор и го е било страх да използва цялата варварска мощ на ударите си. Но в този февруарски ден, познат в боксовата история като “кланицата в Деня на свети Валентин”, Робинсън определено бе направил всичко по силите си не просто да победи, а да убие омразния Джейк ла Мота. Не успял дори да го нокаутира... “Не можа да ме събориш, Рей... Не можа да ме събориш!”

Скорсезe пресъздаде момента по изумителен начин. Киносалонът бе празен... защото всички зрители до един бяха пренесени непосредствено до ринга в Чикаго в далечната 1951 г. Кадър по гениален кадър, без да използва цвят, големият режисьор бе превърнал целулоида в тотално сетивно преживяване, в... атмосфера. Разреденият полумрак, оскотялата публика, петната по ринга, потната влага, устните, мляскащи миризливи пури, подгизналите шорти, пръските от слюнки и кръв, хилещите се светкавици на архаичните фотоапарати и двамата гладиатори, разбира се – търсещи отчаяно неустойчивата слава и себе си сред погълнатия от тютюнев дим боксов ринг.

Cценитe са заснети и монтирани по неповторим начин, но “Разяреният бик” е един от любимите ми филми по друга причина. Голямата схватка се развива извън ринга. Джейк ла Мота е човек, изтъкан от комплекси, които удрят без задръжки и ръкавици. Наричали са го Бронкския бик, но всъщност Ла Мота е абсолютна развалина. Фантомни фобии, пороци и ревност са го съсипали до такава степен, че дори приятелите и роднините вече не могат да разпознаят човека, когото някога са обичали, и са го оставили да изживее разрухата си в самота. Човек не може да не си каже, че самоубийствените му двубои с Шугар Рей Робинсън са някаква форма на самобичуване и опит за изкупление. Наскоро прочетох автобиографията на Джейк, върху която е базиран филмът, и си изясних още някои неща.

Съдбата на Ла Мота ми напомни за хотел „Плиска“, който не можах да разпозная това лято. Фасадата я нямаше – там, където е имало стаи, зеeхa празни рани, през които виешe вятърът. Някога това място е било обитавано, казах си, но днес има само спирка, носеща името му, на която хората идват просто за да сменят рейса си. Хотелът не съществува, но вече е твърде късно да бъде дадено ново име на спирката. Отдавна няма светлина в прозорците на Бронкския бик… Има само спирка с неговото име. Доколкото разбирам, днес емблематичния хотел не съществува, но упоритата сграда не е била съборена и е реставрирана в бляскав бизнес център…По някакъв странен начин, горе-долу същото се случи и с Джейк ЛаМота.

Спомням си, че когато гледах филма за пръв път, имаше някои неща, които разбрах, и някои, които не съм успял да схвана до ден днешен. Това, което осъзнах със сигурност, бе, че заглавието “Разяреният бик” не се отнасяше за Джейк ла Мота, а за нещо друго, което той така недалновидно си бе избрал за съперник.

Едно от нещата, които ме озадачиха, бе решението на Скорсезe да снима в черно-бяло. Защо?! Вярно е, че лишени от цвят, кадрите придобиват документално, архивно усещане, но дали това бе основната причина? Тогава нямахме интернет и жадуваната суровинна информация се процеждаше скъпернически през Желязната завеса предимно върху страниците на списанията „Паралели“, ЛИК и „Киноизкуство“.

Оставих мистерията да се маринова неразгадана във времетo, защото по-важните въпроси като че ли винаги ca били свързани конкретно с Джейк. Защо Ла Мота не бе убит на ринга, отказа дори да бъде нокаутиран, оцеля в неравната битка с алкохолизма, реставрира живота си етаж по етаж, надживя Шугар Рей Робинсън с повече от четвърт век, написа няколко книги, миналата година се ожени за седми път и дори сега, докато вие четете тези редове, все още диша равномерно и се радва на деветдесет и третата си Коледа?

“Не можа да ме събориш, Рей, не можа да ме събориш!” Някои хора умират от гнойна ангина, други хвърлят пешкира, без да са нокаутирани, а трети… трети явно са конструирани така, че да не могат да бъдат съборени нито от собствените си саморазрушителни пороци, нито от Шугар Рей Робинсън, нито дори от всемогъщия живот. Безсмислено е и дори е смешно да ви препоръчвам “Разяреният бик”. Сигурно вече сте го гледали поне пет пъти. Същото се отнася и за епоси на спортна тематика като “Огнени колесници”, Hoosiers, “Роки” и т.н.

Въобще нямаше да ви досаждам, ако наскоро не ме бе разтревожила мисълта за това колко ли съществена част от живота ми е прекарана в гледане на филми. Ако сумирам всички часове, прекарани пред екрана, дали ще става дума за месеци или по-скоро... години? Абсолютно прахосничество ли е това маниакално киноугодничество? Трябва да има поне някаква малка полза от едно самозабравило се филмотечно зомби и затова реших да се заровя в прашните купчини на паметта си с надеждата да намеря някое и друго стойностно заглавие на спортна тематика, което може и да не сте гледали. Всичко е субективно, разбира се, но ето десет не толкова известни филма, които лично аз бих препоръчал поне на себе си:

Паледа (2010)

Футболът... Но не този на Роналдо и Меси, на сър Алекс и Ван Гаал. Не този под светлините на „Бернабеу“ и „Маракана“. Не, тук става дума за съвсем друга игра...

По някакво странно стечение на обстоятелствата, преди няколко години се озовах на премиерата на този филм, без да знам абсолютно нищо за него. Бях последният човек, който си тръгна от киносалона. Седях едновременно натъжен и усмихнат в полумрака и си мислех за толкова много неща, които, кой знае защо, нямаха нищо общо с футбола. Pelada e прекрасна документална авантюра - обикновен, непретенциозен пътефилм, който обаче разполага с нещо много рядко в днешно време: обезоръжаваща искреност. Двама бивши играчи - момче и момиче, ще обиколят света в търсене на играта в нейния най-изчистен вариант… и може би ще открият нещо повече.

След като са играли цял живот в училищни, клубни и колежански отбори, героите на филма Люк и Гуен са на прага на прозрението, че няма да могат да осъществят голямата си амбиция да бъдат сред шепата богоизбрани футболни професионалисти. Филмът ги заварва на перона на живота - еднопосочният влак, в който се е настанила мечтата им, заминава завинаги. Но вместо да махат с бели кърпички, Люк и Гуен решават да тичат след него... По целия свят! Двайсет и пет държави. Две раници. Една топка. Две камери. Никакви пари. И една простичка идея - да играят! Да играят навсякъде. Но не по стадиони и фризирани игрища. Гуен и Люк искат да открият неразказаните истории и безименните герои на кварталния футбол.  Помните ли го? Онзи, който започва още в детството - с гумената топка от 4.50. Който господства по прашните улици, кратерни площадки и училищни дворове. С който сме израснали, който жулеше коленeтe ни, който ни научи на импровизация и въображение.

В Бразилия наричат кварталната игра “пелада”. Преведено от португалски, това означава “голота”. Едва ли има по-подходящо име, и то не защото има гол в думата „голота“. В квартала играта действително е напълно съблечена. Съблечена от пари, лъжи, машинации и условности. Това е последното място, където все още живее духът на аматьоризма. Махалата е селекционер, мениджър, съдия и кодекс. Играта е просто игра за всеки, който я обича искрено, и това я прави далеч по-могъща от всякакви лиги, организации и институции.

Някъде в опустошено от бедност и престъпност бразилско гето, застаряващ механик ще спре меко топката с бирено коремче и преди да е паднала в калта, ще я прати с гръмотевично воле в горния ляв ъгъл на вратата, сглобена от три дъски. Измъченото му лице ще се озари в слънчева усмивка.

Някъде в невъобразим затвор в Боливия, наркотрафикант ще мине с елегантен дрибъл между двама професионални взломаджии, ще изпрати свистящ външен фалц във вратата на разкаял се убиец и само за миг топката ще го понесе със себе си отвъд пропиления мy живот и отвъд решетките. Някъде сред човешкия термитник на Шанхай, на оживена улица, бивш банкер, наричан А.К., ще се впусне в зашеметяващо жонгльорско танго с топката и ще накара тълпата да онемее от възхищение.

Някъде на прашна площадка в Техеран... Някъде на покрива на небостъргач в Токио... Някъде на границата на Израел и Палестина... Някъде в калчищата на Киншаса... Някъде... където е играта. Или, с други думи, навсякъде. Да, Гуен и Люк ще отидат на всички тези места. И колкото и да е невероятно, ще тичат след топката с всички тези хора от всички краища на света. Не е нужно да знаеш езиците им, защото футболът е великолепен симултанен преводач.

Пелада. Има наистина такава игра. Гола, дива, свободна и щастлива. Имало я е дълго преди ФИФА да започне да продава световни първенства на битака, имало я е, преди футболът да бъде олигавен в мазна сепблатерщина, имало я е преди продадените мачове, корупцията, бюрократщината, интригите и циничната гавра със зрителите. Имало я е и винаги ще я има.

Едно от най-хубавите качества на този филм е липсата на назидателност и подсладители. Играта не винаги е романтичният общ знаменател, който така ни се иска да бъде, и филмът разкрива както силата, така и безсилието на футбола, когато стане дума за догми, предразсъдъци и вендети. Гуен и Люк се въздържат от изводи и обобщения - оставят всеки от нас да ги направи за себе си и окото на камерата остава безпристрастно. Лично аз бях очарован както от този скромен документален филм, така и от неговите герои. Те са отказали да бъдат спонсорирани от Nike и ФИФА и са създали филма си с подръчни средства, заеми от приятели а докато са обикаляли света, са се хранили с евтина, консервирана храна. Наистина - не може да кръстиш филма си “Пелада” и след това да го облечеш във външно влияние.

След прожекцията Гуен каза нещо интересно: “Ние не очаквахме нашето малко филмче да има такъв ефект върху нас самите. По пътя към играта дори разочарованията ни обогатяваха. Норман Мейлър беше казал, че по някакъв странен начин растежът зависи от това да бъдеш винаги в движение, било в едната или в другата посока”. Уж става дума просто за момче и момиче, гонещи едно малко кълбо по повърхността на друго, по-голямо кълбо, но има някакво чисто благородство в целия този проект, което го прави далеч по-многозначителен. Когато в края на филма Гуен и Люк - две усмихнати хлапета, цели в прах и драскотини, най-после се прибраха у дома, те изглеждаха... спокойни и щастливи. Сякаш знаеха, че както повечето възрастни деца, които срещнаха по пътя си, те най-после са успели да съблекат играта и тя никога повече няма да им се изплъзне. Това са двама човека, които вече не гонят влака на мечтите cи, защото са в него… Bинаги в движение.

“Най-великата игра” (2005)

Никога не съм предполагал, че филм на тема голф може да се окаже толкова динамичен, атрактивен и поглъщащо увлекателен. Нещо повече - спокойно бих го поставил в десетката на най-добрите филми на тема спорт, които някога съм гледал! Някой беше казал, че голфът не е спорт, а просто една прекрасна разходка, но... напълно опропастена. Тъй като не съм привърженик на тази игра, допуснах кардиналната грешка да подходя към филма с предубеждение. Бях сложил летвата почти до земята, но с всяка следваща сцена се налагаше да я вдигам все по-високо и по-високо. Накрая търках очи и не можех да повярвам, че току-що съм гледал филм за голф – една уж опропастена разходка, която обаче ме остави без дъх.

Това е една майсторска във всяко едно отношение продукция. Историята, сценарият, режисурата, операторството, монтажът, актьорите - всеки елемент е рафиниран и ухае на професионализъм. Филмът следва изумителната действителна история на двайсетгодишния аматьор Франсис Уимет и кулминира с легендарното му и неправдоподобно участие в престижния турнир US Open през 1913 година. Няма да говоря повече конкретно за самата феноменална история, за да не опороча  възможността да ѝ се насладите в рамките на филма. Ще кажа само, че в нея има много повече от голф.

Шая Лебьоф е великолепен в ролята на Уимет, но и останалите, по-неизвестни актьори, са перфектни. Може би най-голямото постижение на филма е озадачаващата лекота, с която сценарият изгражда пълнокръвни, триизмерни образи в рамките на няколко минути. Дори най-незначителният, петрепликов герой е плътно, дишащо, истинско човешко същество, заслужаващо съпричастието на зрителя. Сценарият гравитира в опасна близост до почти всички спортно-кинематографични клишета, но някак си успява да не се сблъска катастрофално с тях и остава до края в орбита. Някой ден се надявам да стисна ръката на автора Марк Фрост, който е свършил великолепна работа.

Не бях впечатлен, а по-скоро поразен от режисурата, хореографията и монтажа на голф сцените от турнира! Тези кадри трябва да се изучават във филмовите академии. Не вярвах, че е възможно да създадеш напрежение, ритъм и красота в екранното описание на нещо толкова тромаво и специфично, каквото е една игра на голф. Повярвайте ми - не е необходимо дори да знаете правилата, за да се насладите на този неочакван филм. Каква беше изненадата ми, когато установих, че режисьор е актьорът Бил Пакстън! Кой ли е предполагал, че точно досадникът Чет от “Нечиста наука” ще еволюира до такава степен, че да се превърне във великолепен режисьор.

Кой знае защо, този филм малко или повече тъне в неизвестност. Ако ви се отдаде възможност, гледайте го! Имам чувството, че ако не друго, ще ви достави далеч повече удоволствие от една опропастена разходка…

„Баскетболни мечти“ (Hoop Dreams) (1994)

Не мога да повярвам, че вече са минали двайсет години от деня, в който гледах тази документална класика за пръв път. Спомням си, че бях много изненадан - вместо очакваната атрактивна баскетболна притча ни бе поднесена брилянтна тричасова епикриза на американската мечта. Филмът е изненaдващ в много отношения не само за зрителите, но и за неговите създатели. Идеята им е била да направят кратък трийсетминутен телевизионен сегмент за децата, играещи баскетбол на една конкретна площадка в едно от най-зловещите гета на Чикаго. Но камерата им била привлечена от две талантливи четиринайсетгодишни момчета от квартала - Уилям Гейтс и Артър Агий.

Екипът решил да следва хлапетата по петите в продължение на пет години и събрал над двеста и петдесет часа филмов материал. Резултатът е изумителна сага - хроника на сблъсъка между страданието и надеждата. Два млади живота са поставени на изпитания, бедност, лишения и ежедневна битка за оцеляване. Въпроси и изводи валят от всички страни. Това е филм за шокиращата разлика в социалното налягане между икономическите слоеве в Америка. На две крачки от бляскавия просперитет съществува успоредна вселена - място, където всеки ден идват да умрат неограничените възможности - със спринцовка в ръката, с куршум в тялото, с шестнайсетчасов работен ден, с парализираща бедност. За милиони хора по света баскетболът е спектакъл и развлечение, но за други той е спасителен пояс. Две крехки, трудолюбиви и съвестни момчета трябва буквално да се свиват и тичат между свистящи куршуми; да си лягат на празен стомах; да живеят без електричество… И в цялата тази житейска душемелачка трябва някак си и да мислят за уроци, домашни и изтощителни тренировки. В този свят е почти невъзможно да завършиш гимназия и още по-невъзможно да изкараш матурата на гетото.

Някой наскоро нарече “Баскетболни мечти” родоначалник на риалити шоуто, но аз определено не съм съгласен. Това произведение е много, много далеч от инсценираната реалност на сегашните телевизионни формати. Постепенно героите на филма свикват с камерите и забравят за тяхното мълчаливо присъствие. Операторът се превръща в невидимо око - муха на стената. Тук всичко е сурово, истинско, кървящо. Няма лъжи, няма сценарий, няма асистиран диалог, няма задкулисие. Вече много, много трудно се правят подобни филми. Красивото в него е и очевидната и искрена пристрастност на създателите му. Те не успяват да скрият привързаността си към двете момчета и стават техни филмови родители. Усеща се колко много им се иска двамата малки герои на филма да постигнат голямата мечта - да се сдобият с баскетболна стипендия за колежа, да играят в НБА и да изтръгнат семейството си от ноктите на бедността. Против каноните на документалистиката, екипът се превръща в съпричастен запалянко и си позволява... състрадание. И в това има толкова много чар.

Един от участниците във филма, Шон Пиърсън, ми беше съсед и личен приятел. Чрез него научих още много интересни истории, свързани не само с Уилям и Артър, но и с други невъзпети и трагични герои на гимназиалните лиги в Чикаго.

Вече живеем в друга епоха - трудно се гледа тричасов документален филм, в който няма вип брадъри, организирани скандали и продуцирана драматургия. Но ако някоя зимна вечер имате малко време, дайте шанс на този филм за упоритата натура на мечтата. Защото, за разлика от другите животни, хората мечтаят. Дори в най-безумните и безнадеждни ситуации.

„Шампионът“ (The Champ) (1979)


От време на време засичам “Шампионът” по телевизионния канал АМС и мълниеносно го сменям, преди да ме е сполетяла последната, смазваща сцена. Знам точно какво ще се случи: в момента, в който малкият Рики Шрьодер вземе ръката на баща си, все още облечена в боксова ръкавица, и я сложи до лицето си, някакви стоманени пръсти ще ме стиснат здраво за гърлото. И когато съсипаното дете започне да стене през сълзи: “Събуди се, Чeмп, събуди се!”, проклетите пръсти ще се впият още по-силно в гърлото ми и ще ми бъде много, много трудно да дишам. Въпреки че съм гледал проклетата триминутна сцена многократно, реакцията ми винаги е една и съща. Не знам точно каква е физиологията на този емоционален рефлекс - знам само, че не мога да я контролирам. Самият филм в никакъв случай не е шедьовър, но въпреки несъвършенствата му (като боксовите сцени например), в края остава усещането за нещо много силно.

Притчата за грешника боксьор следва своята неизбежна парабола, но витаещата над филма атмосфера на обреченост се сблъсква с друга, далеч по-мощна въздушна маса - тази на неразрушимата връзка между баща и син. В нея се крие изкуплението. 

Джон Войт, разбира се, е великолепен, както винаги. Същото се отнася и за Фей Дънауей. Но безспорното откритие на филма е феноменалният Рики Шрьодер - едно очарователно невръстно дете, което доминира във всяка сцена с присъствието си и спечели не само „Златен глобус“ с тази роля, но и сърцата на милиони зрители по света.

Дълго време си мислех, че причината да страдам толкова в края на филма е само мой личен проблем и се дължи на това, че като дете живеех в панически страх, че нещо ще се случи с баща ми, който беше филмов каскадьор. Определено имам изострена сетивност в това отношение. Спомням си, че без да съм вярващ, съм се молил тихо в ъгъла на стаята си да се върне жив у дома.

Наскоро обаче се натъкнах на много интересна статия. Оказа се, че двама професори по психиатрия от университета „Калифорния Бъркли“ - Джеймс Рос и Роберт Левенсън, са провели масивен петгодишен научен експеримент, включващ двеста и петдесет филма и петстотин човека (равен брой мъже и жени). Целта на учените е била в лабораторна обстановка да открият сцената, която провокира най-силно усещане за тъга. Оказало се, че аз въобще не съм изключение - не е имало човек, който да успее да сдържи емоциите си в края на филма. Така „Шампионът“ официално бе обявен за най-тъжния филм на света.

Вижте, този филм няма да ви смае… Правен е през 1979 година и без много средства. Но независимо от това аз бих го препоръчал, защото подобно на героя си, въпреки че страда от много слабости, точно преди да угасне, филмът печели най-важната, последна битка.

„Царят на Конг (за една шепа жетони)“ (King of Kong (A fistful of quarters) (2007)


Ок, знам, че тук не става дума точно за спорт, а за архаична видеоигра, но… колкото и да изглежда странно, в същността си този шокиращ документален филм е спортна сага. Откачена, неправдоподобна, парадоксална, приковаваща вниманието спортна сага!

В нея има всичко: ожесточено преследване на рекорди, шампион и претендент, маниакални тренировки, задкулисни машинации, съмнителни рефери, корумпирани федерации, нелегална екипировка и какво ли още не. Не знам колко пъти се хващах в абсолютно недоумение за главата, докато гледах този филм. Нима тези хора наистина съществуват?! Как е възможно да не са измислени?! Карикатурният злодей, който няма представа, че е злодей... Главният положителен герой, който никога няма да разбере, че е герой… Цялата тази комична субкултура от чаровни загубеняци... Целият този нереален свят, сякаш пръхнал от страниците на някой изпокъсан комикс…

“Царят на Конг” е феноменално приключение. Непременно гледайте това бижу - на моменти ще се превивате от смях, на моменти просто ще клатите глава, но в никакъв случай няма да съжалявате. В един момент човек си дава сметка, че филмът страда от сладка амнезия - забравил е, че е документален.

ВТОРА ЧАСТ ВИЖТЕ ТУК!