Morituri te salutant (Част I)

Поредната уникалка творба излязла изпод пръстите на Иво Иванов. Получихме я тази нощ, като авторът се притеснява дали ще представлява интерес и ще се чете, защото е доста дълга. Ние обаче вече знаем, че произведенията му се чакат с нетърпение от неговите фенове. А те са хиляди, които поглъщат всяка една дума написана от Иво Иванов и след последната точка, дълго остават замислени... Очаквайте скоро и интервю с Крис Новински.

Едновременният рев на осемдесет хиляди побеснели човека... Възможно ли е въобще да се опише нещо подобно? Вече са минали десетилетия, но все още не мога да забравя усещането. Бях на втория ред, почти на тревата. Над мен бе увиснала огромна, безформена маса от хора. Намирах се на дъното на колосална клокочеща тенджера, наречена стадион „Ероухед“. Нямаше свободни места. Колегата ми Скот се беше сдобил с два безценни билета за мача по американски футбол между Сан Диего и Канзас Сити.  Когато играчите на домакините се появиха от тунела, тълпата изригна с тътена на всяващо паника природно бедствие. Това беше безумен, оглушителен крясък, какъвто не бях чувал до този момент. Звукът сякаш ме блъсна и притисна към земята като ударна вълна. Колкото и да е странно, изпитах дори физическа болка в слепоочията, която помня добре и до днес. Оттогава не съм ходил на този стадион без специалните тапи за уши, които се продават в близките бензиностанции. Между другото, „Ероухед“ държи рекорда на Гинес за най-шумен стадион в света със смазващите 142.2 децибела. Казват, че причината е странният архитектурен дизайн – стадионът е частично вкопан в земята, а стените му се спускат рязко надолу в стръмни, гъсто осеяни със седалки писти, които не само че не позволяват на звука да се изтръгне от бетонната му прегръдка, но и го вкарват в маниакален акустичен слалом право към игрището.

Бях мечтал с години за този момент. Навремето, в прединтернетната епоха, привързаността ми към този спорт минаваше за екстравагантност. Още като хлапак поглъщах с настървение оскъдните хапки информация, които се процеждаха през Желязната завеса, а правилата и игровите позиции ми бяха обяснени за пръв път от един от войниците в американското посолство, с когото често играехме баскетбол на легендарната площадка на улица „Вълкович“. Мисля, че се казваше Тод или Тед, вече не съм сигурен. Добре помня обаче видеокасетата с мач между Сан Франциско и Далас, която ми даде назаем, както и метафората му за лабиринта. “Куотърбекът е лидерът на отбора – кaзваше Тод/Тед, – той единствен подава топката и от него се изисква най-вече изключителен интелект и съобразителност. Този спорт е много сложен – игрището е като лабиринт. Коридорите му се отварят и затварят мълниеносно. Ако мозъкът ти не е в състояние да взема мълниеносни решения, никога няма да намериш изход от него. Гледай внимателно и ще схванеш какво имам предвид.“

Не знам дали го схващах напълно. Лабиринт... Автоматично си спомних лабиринта на цар Минос на остров Крит. Колко странна, зловеща легенда... Ако древните гърци живееха днес, сигурно щяха да контролират изцяло индустрията за филми на ужасите. Асоциативно думата „лабиринт“ винаги ме е карала да си представям потискащата безизходица, изплетена от тънещите в мрак коридори под двореца на Минос, и бродещото из тях ужасяващо чудовище с тяло на човек и глава на бик. Какво ли е символизирал за елините Минотавърът – свирепото изчадие, преживящо човешка плът и очакващо поредното жертвоприношение? Кой знае – днес можем само да спекулираме по темата на борсата за антични алегории (само по себе си прекрасно занимание). Винаги съм обичал древногръцката митология. Може би защото още като дете осъзнах, че каквито и самозабравили се чудовища да обитават дадена легенда, те рано или късно си намират героя. В случая с Минотавъра това, разбира се, бе храбрият каскадьор Тезей със своя вълшебен меч и кълбото прежда, подарени му от влюбената в него Ариадна. Повече от очевидна е поуката, че ако попаднеш в привидно безизходна ситуация, е от ключово значение да разполагаш с влюбена в теб принцеса.

Естествено, войничето от посолството беше далече от всичко това и искаше просто да ми подскаже колко много непроходими вероятности крие едно-единствено отиграване в американския футбол. Минаха години, преди да разбера колко е бил прав. Лабиринт! Американският футбол действително е лабиринт... и най-после бях попаднал на две крачки от него! Ето ме – с двайсет и няколко години по-млад, изтръпнал от вълнение, с пищящи от болка уши, на десет метра от игрището! Още не подозирам, че един ден ще се опитам безуспешно да опиша преживяването. И основната причина за това ще бъде легендарният и много странен колекционер на мозъци – човекът, от когото ще се страхуват огромни конгломерати и който собственоръчно ще промени лицето не само на американския футбол, но и на много други спортни индустрии в глобален аспект. Ще промени и мен, а може би дори и някои от вас. Още не знам, че в даден момент именно той – колекционерът на мозъци, ще ме убеди, че нямам право да не разкажа тази история. Тя не е въпрос на избор – тя е въпрос на задължение. Затова съм ви довел тук, във вече далечното минало, на знаменития „Ероухед“. Температурата е един-два градуса над нулата. Не усещам студа върху лицето си. Стадионът ври и кипи. Не знам какво да очаквам от първия си мач на живо... И ето че още на второто отиграване ставам свидетел на нещо изумително! Нека започнем тази история точно с него.

На стадиона наистина е студено, но на 6371 километра оттук температурата е 6000 градуса по Целзий. Повече, отколкото на повърхността на слънцето! Намираме се в центъра на огромно, бясно въртящо се желязно кълбо. Безумно налягане от три милиона атмосфери го е втвърдило и не позволява на адската температура да го втечни. 1200 километра над това хиперактивно гюле бушува пъклен океан от разтопена желязна сплав. Земното ядро... Без него нямаме маса, нямаме плюс и минус, нямаме защитно магнитно поле срещу своеволията на космическата радиация. Още от пети клас знаем – някъде далеч над него е началото на мантията. Над нея – северноамериканската тектонична плоча. Над нея – благословената земна кора. Над нея са пет сантиметра яркозелена трева тип “Бермуда”. Над нея – мятащите искри бутони на две футболни обувки “Найки” 47-и номер. В тях са големите стъпала на един изключителен човешки екземпляр. Името му е Джуниър Сеау. Не съм чувал за него до този момент, но след малко ще го запомня завинаги.

Топката попада в ръцете на нашия куотърбек Джо Монтана. Петима човека имат задачата да му осигурят поне две-три секунди време, за да вземе правилното решение, да разкодира лабиринта и да подаде топката в точно необходимата точка на игрището. Това са петима огромни бодигардове, сред които личат имената на 140-килограмовите мастодонти Тим Грънхард, Уил Шийлдс и Джон Алт. На практика не виждам нищо зад тях – те са гигантогромните, непробиваеми стени на лабиринта. Петимата веднага образуват така наречения “джоб” – защитно пространство около Монтана, което би трябвало да му даде необходимото време за действие. Най-неочаквано обаче джобът се разпада на съставните си великани още преди да е  изтекла втората секунда! Като пръхтящо, мятащо пяна животно, Джуниър Сеау преминава през човешката крепост като през хартиена завеса. Скоростта и силата му са зашеметяващи. Номерът му 55 се превръща в мъглявина. Трима играчи се опитват да го блокират, а Уил Шийлдс нарушава правилника пред очите ми, хващайки го с мощните си ръце за фланелката. Но в този момент младият защитник на Сан Диего изригва като термален гейзер и краката му се отблъскват от земята с невъобразима мощ, сякаш наистина черпят сили от недрата на старата Гея. Сеау прави фокуснически, пумпалов финт, с който оставя двама защитници зад гърба си. Някъде по средата на този невероятен пирует успява да отметне и огромния Уил Шийлдс от себе си като мокър вестник. Тим Грънхард прави отчаян опит да го спъне, хвърляйки огромното си тяло в краката му, но Джуниър се вдига високо във въздуха и прескача туловището му, сякаш е някаква досадна табуретка.
Между него и прочутия куотърбек на Канзас Сити вече няма нищо освен няколко кубически сантиметра студен въздух. Сеау ги вдишва за частица от секундата. Монтана прави последен опит да избегне разярения защитник, втурвайки се вдясно, но Сеау го настига с два скока – като изгладнял лъв антилопа. Миг по-късно куотърбекът ни е блъснат с чудовищна сила в земята и най-шумният стадион на света става по-тих от библиотека. Колегата ми Скот поглежда увисналата ми мандибула и се засмива: “Ей, голямо животно е този Джуниър Сеау. Свръхгерой! Тепърва ще чуваме за него!”.

Действително! През следващите години атакуващият защитник на Сан Диего се превърна в легенда и страшилище за куотърбеците в Лигата. Нямаше по-атлетичен, по-бърз и по-интелигентен лайнбекър в американския футбол. За противниците си той бе сееща разруха, деморализираща стихия и може би това прави следващия факт още по-интересен: Джуниър Сеау бе един от най-обичаните и уважавани играчи в Лигата! Той знаеше как да печели като джентълмен, знаеше и как да губи с достойнство. Ако свалеше някого на земята, след това му подаваше ръка да го изправи. Единственото по-пословично нещо от рицарския му характер бе усмивката, която никога не слизаше от лицето му. Джуниър беше щастлив човек и това негово щастие бе заразително за околните. Въпреки че в продължение на много години изтезаваше моя любим отбор, не можех да не се възхищавам както на играта му, така и на характера му. В лига, в която средната продължителност на спортната кариера е малко повече от три години, той игра невъобразимите двайсет години! Когато най-после се пенсионира, се зае с благотворителност, научи се да свири на укулеле и хукна да забавлява с музиката и шегите си хората по заведенията, ресторантите и плажовете на Сан Диего. Съгражданите му го обожават до ден днешен. Преди да видя този изумителен играч на живо, се интересувах само от нападателните елементи в американския футбол. От него научих колко красива може да бъде и защитната игра. Бях напълно пленен от американския футбол... Блажено изгубен в лабиринта.

Рано сутринта на първи декември 2010 година Джован Белчър – обещаващ млад защитник на Канзас Сити, простреля с девет куршума бъдещата си съпруга Касандра Пъркинс, която бе и майка на тримесечната му дъщеря. Веднага след зловещото убийство Джован се качи на сребристото си бентли, измина осемте километра от дома си до стадиона „Ероухед“ и го паркира на около двеста метра от мястото, където гледах първия си мач. Обезумелият, крещящ несвързани фрази Белчър все още държеше пистолета в дясната си ръка. Проявявайки завидна смелост, на паркинга дойдоха треньорът Ромео Кренел и генералният мениджър Скот Пиоли. Със сълзи на очи Джован ги помоли да се грижат за дъщеря му. Опитите им да го убедят да хвърли пистолета бяха неуспешни и когато се чуха първите полицейски сирени, играчът коленичи до колата си, прекръсти се и сложи край на живота си с един-единствен изстрел в слепоочието.

Тукашната общественост бе шокирана, но днес, благодарение на колекционера на мозъци, знаем, че ужасното престъпление на младия играч едва ли се дължи на него. Напълно е възможно той просто да не е имал избор...

На 30 септември 2004 година бившият играч на Питсбърг Джъстин Стрелзик се качи в камионетката си и се понесе като ракета по междущатска магистрала номер 90 със 140 километра в час, минавайки на милиметри от изпречилите се пред него автомобили. Предишния ден Джъстин беше оставил поредица озадачаващи телефонни съобщения на най-близките си приятели. След като полицията е уведомена за шеметния магистрален зигзаг на Стрелзик, започва бясно преследване в продължение на шейсет километра. Всички опити да бъде спрян се увенчават със забележителен неуспех. Дори след като полицията съумява да спука една от гумите му със специални шипове, Джъстин продължава да кара на джанта, развивайки още по-голяма скорост. Пътят му е препречен и той нахлува в насрещното движение. Минути по-късно камионетката се врязва челно със скорост 130 км в час в огромна цистерна. Футболистът загива на място. Аутопсията установява, че в тялото на Стрелзик няма никакви следи от алкохол или наркотични вещества. Мистериозната смърт на 36-годишния спортен идол бе меко казано необяснима. Но днес, след намесата на колекционера на мозъци, тя изглежда по-скоро логична. Джъстин Стрелзик не е искал да умре – той просто едва ли е имал избор.

На 25 април 2010 година капитанът на отбора по американски футбол на университета на Пенсилвания Оуен Томас се обади по телефона на майка си, за да ѝ честити рождения ден. Тъй като телефонът се оказва изключен, той ѝ остави следното съобщение: “Здрасти, мамо. Оуен е на телефона. Просто искам да ти кажа „Честит рожден ден“. Ще ти звънна по-късно пак – надявам се този път телефонът ти да е включен. Много обич и доскоро!”.
Минути след като оставя съобщението, Оуен се обесва в студентския си апартамент. Не оставя никакво послание. Телефонът и портфейлът му са в джоба на панталоните му.
Семейството на 21-годишния младеж бе съкрушено. Никой, който познаваше лъчезарния и обичан от всички Оуен, не можеше да проумее причината за самоубийството му... Но един човек, който не го познаваше, имаше много солидно предположение... Два дни след смъртта на младия футболист някой звънна на майката на Оуен, докато тя караше към погребалния дом... На телефона беше колекционерът на мозъци.

Нека ви разкажа за него. Той е много, много нестандартна личност. Името му е Крис Новински. Висок е близо два метра и тежи сто и трийсет килограма, повечето от които се дължат на масивно стълпотворение на легирани мускули. Преди да се превърне в колекционер на мозъци, Крис беше един от най-талантливите защитници в колежанския американски футбол. След университета Новински стана професионален борец в прочутата фабрика за кеч спектакли WWЕ. Това, което го правеше особено нестандартен в кеч обществото, бе неговият интелект. Крис бе завършил с отличие социология в Харвардския университет и разполагаше с феноменален коефициент на интелигентност. Така той стана първият кечист с диплома от престижната Бръшлянова лига, а  прякорът, даден му от WWЕ, бе Крис Харвард. На 15 юни 2003 година при изпълнение на много опасна каскада на ринга Новински претърпява жестоко сътресение на мозъка. Последствията са толкова сериозни, че кечистът не успява да се възстанови с години и в крайна сметка слага край на кариерата си в WWЕ. След като продължава да страда от поредица от кошмарни остатъчни ефекти, Крис най-после успява да си уреди консултация с едно от светилата в неврохирургията - доктор Робърт Канту от Бостънския университет. Благодарение на неговите прегледи, Новински си дава сметка, че в миналото е претърпял редица по-малки сътресения на мозъка – и като футболист, и по-късно като кечист, при това без дори да бъде прегледан или изваден от игра. Канту го предупреждава за фаталните последствия от вторичен удар в главата, получен, преди мозъкът да е имал възможност да се възстанови от сътресението. Често подобна травма води до смърт, тъй като централната нервна система е особено уязвима след сътресение на мозъка. Това е т.нар. Синдром на вторичния сблъсък (SIS). Под наблюдението на доктор Канту Новински се възстанови, макар и мъчително бавно, след което взе твърдото решение повече да не рискува здравето и живота си на ринга. Но както вече споменахме, Крис не е обикновен спортист. Вродената му любознателност го принуждава да научи колкото се може повече за травмата, която сложи край на кариерата му. Шокиращо е прозрението, че SIS редовно отнема живота на гимназиални футболисти, които са особено застрашени – само миналата година по игрищата на Америка загинаха осем ученици. Трима от тях – в рамките на една седмица. В този момент Новински вече знае, че трябва да направи нещо, но това, което наистина го принуждава да разклати цялата огромна футболна индустрия на Съединените щати, е първата му среща с един ужасяващ злодей; методичен, мълчалив сериен убиец... Убиец на име Тау.

Легендарният играч на Питсбърг Стийлърс Майк Уебстър често е сочен за един от най-твърдите и издръжливи играчи в историята на Лигата. Няколко години след като прекрати кариерата си, Уебстър започна да страда от неописуеми болки в главата. Налагало му се да моли децата си да го пращат в безсъзнание с помощта на електрошоково полицейско оръжие (тейзър), само и само за да може да спи. Уебстър започва да страда и от пристъпи на амнезия, припадъци и депресия. Близките му са изумени и от драстичната промяна на характера му: Майк сякаш е друг човек – импулсивен, раздразнителен и непредвидим. Постепенно поведението му става все по-странно и Уебстър често е забелязван да нощува по автобусни спирки или в старата си кола. Когато Майк умира на 24 септември 2002 година, тялото на легендарния спортист попада на масата за аутопсия на доктор Бенет Омалу – невропатолог в Питсбърг. Когато отваря черепната кутия, лекарят установява с изумление, че големи части от мозъка са покрити със слой от кафеникава патина. Доктор Омалу знае точно какво е пред очите му – виждал е подобни напластявания в 80-годишни жертви на алцхаймер. След няколко теста опасенията му се потвърждават  –  странните депозити в мозъка на спортиста са прословутият протеин тау – причинителят на алцхаймер. Но топографията на това ужасно заболяване се различава малко от тази, открита в кортекса на Майк Уебстър, и Омалу поставя неочаквана диагноза: хронична травматична енцефалопатия (ХТЕ) – дегенеративна, смъртоносна болест, която до този момент беше смятана за запазена територия на боксьорите. Симптомите ѝ са клинична депресия, драстична промяна на характера, параноя, крайна агресивност, импулсивно поведение, самоубийствени тенденции, деменция и постепенна абсолютна загуба на паметта. Крайният изход е винаги фатален.
Майк Уебстър влиза в историята като първия играч по американски футбол, диагностициран с ХТЕ. В никакъв случай обаче нямаше да бъде последният. Всъщност срещата на тукашната общественост с неудобната истина за любимия ѝ спорт едва започваше.

През юни 2005 година Омалу отива на работа и заварва на масата си за аутопсия още един бивш играч на Питсбърг – 45-годишния Тери Лонг. Смъртта му бе настъпила вследствие на самоубийство чрез поглъщане на антифриз. Аутопсията на мозъка е категорична – Лонг е страдал от остра форма на ХТЕ. Патологът заяви пред медиите, че причината за самоубийството е хроничната травматична енцефалопатия, получена вследствие на многократни мозъчни сътресения по време на игра.
След като доктор Омалу публикува откритията си в престижното медицинско издание “Неврохирургия”, Националната футболна лига се почувства застрашена и реши да насъска срещу невропатолога охранените си, високоплатени адвокати. Могъщата спортна индустрия включи в нападението си срещу лекаря и медийната си машина, връзките си в ешелоните на правителството, както и екип от купени медицински лица, водени от скандалния доктор Елиът Пелмън. Идеята беше да дискредитират Омалу с всички възможни средства и да представят изводите му като ненаучни, недостоверни и дилетантски. Доктор Бенет Омалу е брилянтен професионалист, но определено не разполагаше нито с ресурсите, нито с времето, нито с манталитетa, необходими за предстоящата кървава схватка с многомилиарден спортен конгломерат. За подобен сблъсък бе нужен не толкова лекар, колкото... двуметров, завършил Харвард ядосан кечист с вбесяващо главоболие.

На 20 ноември 2006 г. бившият играч на Филаделфия Андре Уотърс неочаквано сложи край на живота си с изстрел в главата. Крис Новински си спомни за агресивния стил на игра на Уотърс и за многобройните му сътресения на мозъка и реши, че е време за действие. Първото обаждане бе до доктор Омалу, който се съгласи да аутопсира мозъка на Андре, ако Крис успее да убеди роднините му да го предоставят за изследване. Второто обаждане... Според самия Крис второто обаждане – до майката на Уотърс    , е било непоносимо трудно. Новински казва, че буквално се е разболял физически, преди да набере номера на скърбящата жена само часове след смъртта на сина ѝ. Тя обаче се съгласява да дари мозъчните тъкани на сина си, най-вече за да разбере защо Андре е сложил край на живота си.
Мозъкът на Уотърс се оказва покрит с тау. Видимо здравият 44-годишен мъж е бил абсолютна развалина в напреднал стадий на ХТЕ.

От този момент нататък Крис решава, че няма право да мълчи. “Един случай може да е аномалия. Два може да са съвпадение. Но три? Три вече са тенденция!” – казал си Новински и се захванал за работа.
През 2007 година, след продължителни и безуспешни опити да убеди Националната футболна лига да признае пряката връзка между сътресенията на мозъка, получени по време на игра, и смъртоносното дегенеративно заболяване, Крис създава института Sports Legacy. Новински успява да привлече в редиците му доктор Омалу, както и три светила в областта на неврологията – личния си лекар Робърт Канту, Ан МакКий и Боб Стърн. Те са лабораторните генерали на станалата легендарна институция, а Крис...? Крис се превръща в пехотинеца на фронта на смъртта и разрухата... В колекционера на мозъци. “Как да се обадя на родител, който току-що е загубил детето си, и да му поискам мозъка му? Мразя работата си – казва Крис, –  но знам, че някой трябва да я върши. Знам, че нямам избор.”
На този етап единственият начин да бъде поставена диагноза е след смъртта на страдащия от ХТЕ. Въпреки някои обещаващи експериментални тестове, в момента няма друг метод освен аутопсия.

Помните ли Джъстин Стрелзик и неговото необяснимо, самоубийствено преследване с полицията? Оказа се, че преди катастрофата характерът му се променил драстично и поведението му станало непредвидимо. Неговият мозък бе един от първите, дарени за изследване в института. Доктор Омалу потвърди напредналия стадий на ХТЕ.
Крис се сдоби и с мозъка на Оуен Томас, който само два дни след самоубийството си стана най-младият американски футболист, диагностициран с това ужасно заболяване.
Майката на Джован Белчър нареди тялото му да бъде ексхумирано, за да бъде изследван мозъкът му. Тя също бе забелязала озадачаващи промени в характера му няколко месеца преди кървавата трагедия в Канзас Сити. Аутопсията установи, че Джован е бил поредната жертва на проклетия протеин тау.

Но откъде идва тази разрушителна аминокиселинна напаст и няма ли как да я избегнем? Истината е, че все още не знаем достатъчно. Тау протеините са важен структурен елемент на мозъка и присъстват във всяка нервна клетка. Представете си ги като стените на миниатюрни тунели в аксоните на неврона – тези микротубули са транспортната система на клетката – нейната магистралa. По някаква все още неизяснена причина, при някои хора след травма на мозъка тези стени стават ронливи и започват да се разпадат. Тау напуска клетката и се натрупва в гънките на мозъка, образувайки протеинови плетеници. При американските футболисти това обикновено започва във фронталния лоб, зад челото, тъй като повечето травми в този спорт са именно в тази част на главата. “Проблемът – казва доктор Ан МакКий, – е, че процесът е прогресивен. Веднъж започне ли, той се разпространява като горски пожар и в другите мозъчни сектори.”
В повечето аутопсии се наблюдава масивна тау патология във фронталния лоб, хипокампуса и амигдалата. С други думи, тези части от мозъка, които регулират личностните ни характеристики, паметта, емоциите, агресията, когнитивните способности и изпълнителните функции, са сред първите жертви на заболяването.

Още не е ясно защо някои спортисти, преживели комоцио, страдат от заболяването, а други не. Не знаем и защо в някои случаи е достатъчно едно голямо сътресение, а в други – поредица от по-малки. На практика ХТЕ е агресивен спортен алцхаймер – няма лечение, няма противодействие, няма надежда. Още по-кръвосмразяващо е прозрението на доктор Ан МакKий, че ХТЕ понякога води до амиотрофична латерална склероза (АЛС) – болестта на моторните неврони, заради която се поливахме със студена вода миналата година. Това става, след като тау протеинът се разпростре назад към гръбначния мозък.

ЧАСТ II ВИЖТЕ ТУК!