Дан Джеймс: Тенисът в инвалидни колички промени живота ми

Дан Джеймс е треньор по тенис в инвалидни колички към Федерацията по тенис на САЩ от 1998 година. Води мъжкия тим на страната на параолимпиадите в Сидни, Атина, Пекин и Лондон. Като член на комисията по тенис в инвалидни колички към Международната федерация по тенис е помагал за развитието на спорта в Танзания, Кения, Боливия, Гватемала. В момента е директор на турнира за тенисисти в колички на Откритото първенство на САЩ.

Дан Джеймс е в България за обучение по тенис за хора в инвалидни колички. Заедно със състезателката и треньорка Карин Корб провежда открити уроци в Националния тенис център. Обучението е част от партньорството между Българската федерация по тенис и посолството на САЩ у нас. В заниманията участват играчи от всички центрове в страната, в които се практикува този спорт: София, Нови Искър, Варна, Благоевград и Троян. „Спорт за хора с увреждания“ разговаря с Дан Джеймс за бъдещето на тениса в колички в България, за работата му като треньор и за най-важното, на което иска да научи българските си колеги. С него разговаря Росица Стойкова от сайта disabledsportsbg.com.

Г-н Джеймс, в България сте по програмата Sports envoy (посланици на спорта). Какво представлява тя?
Провежда се по инициатива на Държавния департамент на САЩ. Посолствата в целия свят използват спорта за дипломация – за да стигнем до различни общности, до различни държави и да станем добри партньори. Карин Корб и аз сме тук за една седмица, за да помогнем на тениса в инвалидни колички в България.

В колко държави сте работили по тази програма?
Имам опит със спорта за хора с увреждания в над 40 държави. Но това е първата подобна програма, насочена към тениса в инвалидни колички и България е първата страна, в която работим. Първата, защото Българската федерация по тенис е страхотен партньор, а хората от посолството на САЩ настояваха да станат партньори на българския тенис в инвалидни колички.

Какви са впечатленията ви?
Изненадан съм. Има повече тенисисти, отколкото предполагах. А сред тях има наистина талантливи състезатели. Бих се радвал ако България присъства по-често на международната сцена – например на отборната Световна купа. Би било чудесно ако видя българското знаме на някои от екипите на турнирите, на които присъствам. Надявам се, че ще стане. 

Бил сте в десетки държави – Боливия, Танзания, Гана, Гватемала... Къде се нарежда тенисът в инвалидни колички в България в сравнение с тях?
Екипировката и кортовете при вас са по-добри. Нивото на тенис обаче е почти еднакво. В Гана например се справят много добре. И не става дума за географско положение или пари, а по-скоро за усилия и време. В тези държави състезателите тренират заедно постоянно. Вече пътуват на турнири. И това ще им помогне да напреднат по-бързо, отколкото българите, които не пътуват за състезания. А имат нужда от това. Това е следващата стъпка, която страната ви трябва да направи. Тенисистите трябва да излязат в чужбина и да се състезават.

Работите и с хора с умствени увреждания...
Да, те са част от тази програма, но са отделно от хората  с инвалидни колички: Спешъл олимпикс и параолимпийците. За всяка федерация по тенис е важно да подкрепя всички варианти на тениса - за глухи, Спешъл олимпикс, в инвалидни колички, подрастващите. Искаме всички да играят, без значение в какво положение са.

Казахте, че за да се развива спортът за хора с увреждания трябват не толкова пари, колкото усилия. Какво друго трябва да знаят хората за него?
Просто трябва да спрат да го възприемат като тенис в инвалидни колички, а като български тенис, който се играе от инвалидна количка. Същото е когато срещнете някой за пръв път. Забелязвате, че е с руса коса. А по-късно това няма значение, той е просто вашият приятел Боб. Затова, когато за пръв път гледате тенис в инвалидни колички всичко, което виждате, е количката. Но след като поработите, в моя случай – над 20 години, спирате да виждате количката. Виждате състезатели, тенисисти.

Какво ви даде работата с хората с увреждания?
Това беше голям късмет. Бях млад и започнах да работя в тенис клуб. Имах нужда от повече часове и някой ми каза, че има група от хора, които искат да играят и си търсят треньор. Отидох на кортовете и там имаше 12 души в колички. Нямах представа какво да правя. И това беше най-лошият урок в живота ми. След това тези 12 тенисисти ме осиновиха и ме научиха какво да правя. Погледнах на играта, на която бях посветил целия си живот, от нов ъгъл. Работих доброволно с тенисисти в колички 7-8 години и имах щастието доброволната ми работа да се превърне в моя професия.

На какво се надявате да научите българските си колеги?
Иска ми се най-вече треньорите да прилагат това, което научиха. Присъстваха няколко лични треньори на състезателите в колички от различни градове. А сигурно знаете английската поговорка: Дай на човек риба и ще го нахраниш за един ден, научи го да лови риба и ще си го нахранил за цял живот. Затова треньорите са толкова важни – те получават знанието, което трябва да предадат.