Спортна комедия

Не, не става въпрос за грешка в името на популярната поема, написана от Данте Алигиери през 14-ти век. Също не става въпрос за някой нов комедиен сериал или хумористичен скеч в някое от предаванията по телевизията. Това словосъчетание най-точно описва състоянието на българския спорт в момента. Също като въведението на „Божествената комедия“ на Данте Алигиери, наречено „Ад“, в моята спортна комедия също ще премина през няколко „кръга на ада“, които съпътстват развитието на спорта в България.

Да започнем от може би най-популярния спорт, а именно футбола. Но това не е предверието на българския спортен ад, а същинската кулминация. Футболът в България е на такова ниво, че скоро, когато чуем, че националния отбор ще играе срещу отбор като Гибралтар, ще се изплаши като нередовен шофьор, който вижда катаджия пред себе си. Но колкото и зле да е картинката в националния отбор, стане ли въпрос за клубния, работата направо е трагична. Отборите ни падат в европейските клубни турнири по-бързо и от подпийналите фенове в някоя чалготека (често тези подпийнали фенове са именно футболистите). Знайни и незнайни бизнесмени, с не много чисто минало прекрояват картата на българския футбол, като създават отбори там, където няма традиции, а други бизнесмени съсипват отбори, които имат огромни такива. Пълна каша, не мислите ли? Родните футболни звезди се затрудняват да играят на високо темпо повече от 20-30 минути, но вечерта, в клубовете играят с часове и то с темпо, за което човек да им завиди. Явно подготовката на съвременния футболист е насочена към нощните клубове, а не към футболните двубои, като дори те пречат на основната подготовка на футболистите.

Но все пак спортът не е само футбол, да преминем към друг кръг на ада, може би един от първите и най-малките – българският волейбол. Някой ще кажат, че това е най-успешният колективен спорт в страната ни, което със сигурност, е така и аз не го оспорвам. Но неразбориите в ръководните роли, няма как да не привлекат общественото внимание. Тимът ни изгуби една от най-големите звезди на световния волейбол – Матей Казийски и то преди може би най-важното състезание – Олимпийските игри в Лондон, където тимът ни имаше шанс за медал. Но той не се отказа по доброволен начин, а по начина „доброзорлем“, както едно време населението е избирало с над 99% одобрение управниците си. След този спор между федерацията и Казийски идва и логичният въпрос инженерите разбират ли от спорт? Или разбират, колкото може би бившият треньор на Лудогорец Бруно Рибейро от футбол. Все пак искам да пожелая на отбора да зарадва домакинската публика в „Арена Армеец“ през есента и да се представи на ниво.

Насочвам се към тениса. Спортът, който в последните години ни дава голяма радост, благодарение на Григор Димитров и Цвети Пиронкова. Но това са единствените лъчи надежда, а слабото развитие на този спорт в страната може трудно да ни помогне да постигнем успехи. Звездата на тениса в България - Гришо, както всички го наричаме, за съжаление бележи отстъпление и тръгна по пътя на една друга изгряваща звезда – тази на Сити, но не Манчестърския, а „Син Сити“, в центъра на София.  Силно се надявам да не се стигне до там и той да се възроди и да продължи да мачка по кортовете.

Сигурно сте чували изразът „по-скоро адът ще замръзне, отколкото…“. Но в българския зимен спорт, адът направо си е замръзнал и няма разтапяне. Страната ни притежава добри условия за развитие на този спорт, но успехите липсват, направо са замръзнали. Все пак има едно оправдание – тези спортове са скъпи и натоварват бюджета на страната ни, все пак трябва да има средства за ново спортно окачване на служебната кола на кмета на Балчик. По-добре колите на държавниците да имат по-добро окачване, отколкото да се създаде академия, която да учи децата да карат ски.

Други успешни спортове за България, като борбата, бокса, леката атлетика и вдигането на тежести, също вървят към залез. При всички положения това е благодарение на грешки на ръководствата, които не могат да управляват спорта и да разпределят финансирането правилно. А грандиозната издънка с отбора по вдигане на тежести, роди един лаф, който е, колкото смешен, толкова и тъжен, а именно „националният отбор по допинг беше хванат с щанги…“. Да не говорим за изцепките на българските борци, които отидоха с големи надежди на Европейските игри в Баку, а претърпяха провал. Леката атлетика също е далеч от успехите, сред които и 2 действащи световни рекорда. В днешно време децата предпочитат да тичат за закуска, а не на стадиона, а от там идва и липсата на кадри, сред които да се избира.

Спортът в България си е истински ад и в същото време комедия. Това го знае всеки, който се занимава със спорт. Младите хора бягат в чужбина по-бързо от Юсейн Болт към финала на 100 метра, а тези, които останат в България предпочитат да играят футбол на компютъра, отколкото да го играят на стадиона. Липсата на мотивирани младежи и на единна държавна политика за спорта, показва в какъв ад се намираме. Средства няма, условия – също, а успехи, как да има? Средствата трябва да отидат за нова къща на някой политик или за нови дрехи за жена му, а за спорта, е той ще си го има винаги, но по какъв начин, никой не знае.

Всеки, който се занимава със спорт в България, се демотивира, а няма ли мотивация, как да има спорт и успехи.

Автор: Николай Ненов
(бел.ред. коментарът е част от конкурса на "Фрий Медия Груп". Подробности за него може да намерите ТУК).