Трябва да се играе съвършено!

Из книгата “Геният на тениса: Биография на Роджър Федерер” от Рене Щауфер

На 11 септември 1996 г. бях на път, тъй като трябваше да напиша материал за вестник „Тагесанцайгер“ за турнира за Световната юношеска купа, който се провеждаше в Цюрих. Признавам си, че бях скептично настроен да разказвам за отборен турнир на 15-16 годишни младежи, които никой не познава. Кой би се заинтригувал от това? Определено бях твърдо убеден, че задачата ми нямаше да бъде интересна!

В онзи слънчев следобед на късното лято ми се случи да видя за първи път Роджър Федерер в спортния тенис комплекс „Гугах“. Той трябваше да играе на отдалечен и изоставен страничен корт, ограден с телена мрежа. От информационната служба на федерацията казаха, че е добър играч, но че има склонността да е буен. Току-що беше навършил 15 години и беше все още твърде млад за този турнир. Постиженията му обаче бяха впечатляващи: успял да спечели пет юношески национални шампионски титли, той се беше наредил сред най-добрите швейцарци във възрастовата група до 16 години като номер 88 за страната.

Тогава играеше срещу италианец на име Науел Фракаси, за когото повече никога нищо не чух. Фракаси беше по-възрастен с повече от година, по-едър и силен и когато пристигнах там, вече беше успял да спечели първия сет. Атмосферата напомняше на незначителен клубен турнир. Имаше трима-четирима зрители и съдия, липсваха момчета за подаване на топките.

Веднага бях очарован от елегантния стил на Федерер. В 15-годишната си кариера като тенис журналист съм виждал играчи да се появяват и да си отиват, но тук като че ли съзряваше един изключителен талант. Без видими усилия и без да влага особено голяма енергия, с ударите си той даваше такова ускорение на топките, че на бавната червена настилка италианецът можеше само да ги проследява как прелитат покрай него.

Федерер се движеше грациозно и пъргаво и с черната си ракета безшумно сътворяваше победни удари, които бяха хармонични и технически брилянтни. Необичайна беше и тактиката му: нямаше и следа от широко разпространения по това време защитен тенис от класическата шведска школа, който обещаваше успех най- вече върху клей.

Момчето не се интересуваше толкова да връща топката от основната линия, той търсеше бърза победа по точки по всякакъв възможен начин. Като че ли владееше всички видове удари, което си е доста необичайно за младеж на тази възраст. Със сервиса и с форхенда той правеше точно това, което искаше, но свръхбързият му бекхенд и понякога волетата изглеждаха като от тенис учебник.

Без съмнение Роджър Федерер беше нешлифован диамант. Останах удивен и си мислех как така все още никой не е казал или написал нещо за него. Вероятно причината беше, че в малка Швейцария напоследък твърде прибързано започвахме да говорим за десетгодишни дарования, а малко по-късно установявахме, че възхваляваните от нас не са издържали на международните оценки. 

Причината можеше да е и в това, че зрялата игра на Федерер беше в ярък контраст с поведението му между подаванията. Той очевидно беше луда глава. Този следобед също губеше контрол върху поведението си и при най-малките грешки. Ракетата седеше хлабаво в ръката му и постоянно „изхвърчаше“ по корта. На всичкото отгоре той почти непрекъснато говореше сам на себе си и се обиждаше. „Тъпак! Идиот“ – крещеше силно той с подчертан базелски акцент, когато едната от топките му почти се размина с линията. Федерер се самокритикуваше дори и тогава, когато беше спечелил точка, но не беше доволен от изпълнението на удара си.

Съществуваха само той, топката, ракетата и неговият пламенен темперамент. Не забелязваше нищо  друго. Изглеждаше така все едно се бори със себе си и много по-малко с противника зад мрежата – онзи кротък италианец. Двойната му борба го докарваше до истинска крайност и аз заключих, че ще загуби въпреки техническото си превъзходство. Лъжех се. Федерер победи с 3:6, 6:3, 6:1.

По-късно узнах, че предния ден е спечелил оспорван мач в три сета след повече от два часа игра. Противникът му се казваше Лейтън Хюит от Австралия. При резултат 4:6, 7:6, 6:4 Федерер дори спасил мачбол. 

Исках да науча повече за Федерер и го помолих да направим интервю. Когато седна срещу мен на дървената маса в съблекалнята на спортната зала, ме изненада повторно. Опасявах се, че с непознат репортер от национален вестник младежът ще разговаря притеснено и лаконично и няма да успее да скалъпи и едно изречение.

Обаче Федерер говореше спокойно и самоуверено, без колебание, с дяволита усмивка. Той сподели, че негов кумир е Пит Сампрас и че от една година тренира в Центъра за спортни постижения на Женевското езеро. Отбеляза, че в своята възрастова група вероятно спада към най-добрите 30-40 в света и че иска да стане елитен професионалист, но още трябвало да се усъвършенства във всички насоки и най-вече в поведението си.

„Знам, че не бива да мърморя и да избухвам, тъй като само вредя на играта си – критикуваше се той. – Много трудно си прощавам грешките, макар че те са нещо нормално.“ Той се вгледа в далечината и каза като че ли на себе си: „Просто трябва да се играе съвършено!“

Искаше да играе съвършено – ето кое беше истинския му стимул. Не желаеше просто да побеждава противници и да печели купи, въпреки че го привличаше възможността да стане богат и известен. Той инстинктивно усещаше, че целта е в самия път, а пътят се състои в това възможно най-перфектно да посреща и пласира топките със своята ракета. Изглеждаше обсебен от това чувство. Целта му не беше да покорява противника от другата страна на мрежата, а да овладее топката, която непрекъснато го омайваше и която едновременно мразеше и обичаше.

Федерер имаше високи изисквания, твърде високи, за да ги изпълни тогава. Той губеше контрол над емоциите си, когато се сблъсъкваха очакванията му с действителността. Изглежда усещаше огромния си потенциал и големите си възможности, но още не можеше да ги изяви.

Положителният ефект от необичайните му реакции беше, че не възприемаше противниците си като съперници, които искат да му „откраднат маслото от хляба“, както обичаше да казва американецът Джими Конърс. За него те бяха по-скоро спътници в общия им път. Така той се превръщаше в любим колега, с когото общуваш с удоволствие и с когото можеш заедно да се забавляваш. За Федерер тенисът не беше индивидуална игра срещу противници, в които трябва да всяваш страх, а начин за съвместно прекарване на времето със съмишленици, които преследват еднаква цел като един голям отбор.

Роджър ужасно се ядосваше на грешките си, но същевременно притежаваше дарбата да ги анализира, да преценява нещата от разстояние и да ги съпоставя по правилен начин, след като се уталожат емоциите. Умееше и да признава недостатъците и грешките си. „Не обичам тренировките. И винаги играя лошо по време на тренировки – отбеляза мимоходом по време на разговора ни. – В мачовете обаче винаги съм двойно по-добър.“

Поредното му изказване, което ме изненада. Повечето спортисти се държат неуверено, когато са под напрежение, но Федерер очевидно притежаваше манталитета на победител. Имаше способността с енергия и твърдост да надминава себе си в най-важните срещи и моменти в мача и да докарва много от противниците си до отчаяние. Измъкваше се постоянно от видимо безизходни ситуации и постигна един от най-фантастичните рекорди в историята на спорта.

Завърнах се в редакцията с достатъчно материал за един добър репортаж. Първият ми репортаж за тенисиста Роджър Федерер, но не и последният. Озаглавих го: „Трябва да се играе съвършено!“

Можете да поръчате книгата “Геният на тениса: Биография на Роджър Федерер” от Рене Щауфер тук!