Пет неща, които ще ни липсват след Марат

Залагайте на това: В един момент от недалечното бъдеще, няма съмнение, че ще чуете: "Иска ми се в тениса все още да има хора като Марат Сафин, луди играчи, които могат да счупят всичките си ракети. Тогава в играта имаше личности."

Марат бе надарен с неподражаем талант, но не и със способността и психическата дисциплина да се възползва от него. Кариерата му приключи с две спечелени титли от Големия Шлем, но той ще бъде запомнен основно с харизматичната си личност, а не толкова като шампион.

Ето и пет аспекта от неговия характер, които със сигурност липсват на днешния тенис.

Звукът на неговите удари
Ако величието в тениса се измерваше звуково, то Сафин щеше да е най-великият, а не Роджър Федерер. Независимо дали тренира на корт край вас, или играеше на финал от турнир в Големия Шлем, няма как да сбъркате специфичното ехо от изпратената от неговата ракета топка, особено ако става въпрос за печеливш бекхенд на линията.

Говорейки за бекхенда му...
Сафин пропиля голяма част от таланта си, но той имаше толкова много в запас, че въпреки това успя да допринесе много за развитието на спорта. Когато той дебютира в края на 90-те, той бе един от първите мъже, играещи бекхенд с две ръце, който можеше да записва постоянно уинъри върху линиите. Така благодарение на него се положиха основите на играта, която познаваме днес.

Неговото чувство за чест
След последния си мач Сафин заяви: "Винаги съм бил великодушен спрямо всички, независимо че имах и някои спорове със съдиите." Тъкмо тази си черта, Сафин изглежда ценеше повече от реалните си постижения. Солидарността му спрямо останалите играчи обаче далеч не му помагаше да печели по-често. Ако му липсваше нещо като състезател, то това бе истинктът на убиец. Ще ми липсват неговите здрависвания на мрежата след края на двубоите. Независимо дали печелеше или не, той показваше страхотен респект към опонентите си. Същото това уважение не му позволяваше да изразява бурно радостта си при успех, дори и той да е свързан с титла на Голям Шлем. Той просто бе един от всички.

Неговата човешка страна
Най-разпространеното вярване бе, че Сафин е твърде луда глава, за да бъде голям шампион. Но проблемът му по-скоро бе, че той е .. твърде нормален. Той не обичаше да става рано, не обичаше да тренира един и същ удар хиляди пъти. Не обичаше да отговаря на въпроси за личния си живот. Често не удържаше нервите си в мачовете. Имаше добри дни, последвани от лоши. Трудно му бе да следва сляпо своите цели. Това не ви ли звучи познато? Като за всеки от нас, примерно?

Неговите фенове
Тенисът има нужда от шампиони и войни, но един добре-изглеждащ симпатяга не е излишен. Ако сте били на негов мач, няма как да не усетите едно свойствено чувство на очакване у публиката. Кортовете бяха пълни с хора, които очакваха, надяваха се този голям човек да извърши нещо нестандартно. Неговата публика бе специфична. И какво по-добро доказателство от това за неговата стойност спрямо този спорт? Милиони момичета по света няма как да грешат.

Стивън Тигнър, Tennis.com