Любомира Бачева: Трябват голямо сърце и любов за Топ 100

Любомира Бачева, една от най-успешните ни тенисистки, от години живее в Холандия. Тя е второто голямо име след Матей Пампулов, което реши да помогне на някои от клубовете ни, изнасяйки открити уроци с деца от местните школи. След едно от заниманията, които Бачева води в тандем със своя съпруг Анатоли Стоянов, бившата номер 68 в света отговори на няколко въпроса на сайта на БФТ.

- Г-жо Бачева, какво ви накара да откликнете на поканата на г-н Матей Пампулов и да помагате на родните тенис клубове?
- Накара ме неговият ентусиазъм да се опита да събере хора от миналото, които имат опит в тениса и са постигнали нещо в световен мащаб, както и желанието да се предаде този опит и да се дадат съвети на подрастващите, които също искат да постигнат нещо, независимо дали на национално или на по-високо ниво.

- За първи път четири отбора представляваха България на финалите на европейските летни купи. Момичетата до 12 г. спечелиха титлата, а момчетата до 16 г. се класираха за Junior Davis Cup. На базата на тези резултати може ли да се каже, че бъдещето на родния тенис е обещаващо?
- Наистина в последно време се засилиха успехите на българския тенис. Горда съм с титлата на момичетата до 12 г. и с техния треньор Крум Крумов. Това е нещо обещаващо, но трябва да се свърши много работа, да се съберат много средства за подкрепата на тези програми. Това е една основа, която дава предпоставка за правенето на добри състезатели.

- Имате титли от европейски лични първенства до 14 г. и до 16 г. Какво е очарованието в тези надпревари?
- Очарованието е в това, че се състезаваш с най-добрите от страните и можеш да си "свериш часовника", да видиш нивото си. Пък и ако спечелиш една такава титла, може да се каже, че си най-добрата в Европа. Това е голям престиж, голямо удоволствие, което остава за цял живот.

- Били сте част от отбора на България за "Фед къп". Какво е чувството да играеш за страната си?
- Голяма гордост. Спомням си, че като чуеш химна в началото на откриването, ти се разтреперват краката, облива те една неповторима емоция. По турнири рядко се случва да чуеш химна – само на олимпийски игри, европейски и световни първенства. Това наистина е нещо много вълнуващо.

- Кажете от личен опит – как се пробива в Топ 100 на женския тенис?
- Трудно е. Много компонента трябва да бъдат събрани на едно място. Изискват се средства, талант, желание, сериозна работа, упорство, късмет. Това са частици от пъзел, които трябва да бъдат събрани, но най-важното е да имаш голямо сърце и любов към спорта. Не трябва да спираш да работиш и всеки ден да се опитваш да подобряваш ударите си.

- В последните месеци в международните турнири силно се представят Виктория Томова, Изабелла Шиникова и Елица Костова, Цвети Пиронкова също традиционно държи високо ниво. Следите ли тяхното представяне?
- Информирам се за техните резултати. Много съм горда с тях. Играят редовно в турнири, така че всяка седмица се пише нещо за тях. Пожелавам им много успех и да продължават в същия дух. Те са много сериозни момичета, които не се спират лесно пред трудностите. Дано така да продължават и занапред.

- Имате ли любима победа? Кой успех няма да забравите никога?
- Спомням си определени моменти от моята кариера. Победих стигалата до номер 6 в света Чанда Рубин, която точно се беше завърнала след контузия, на червен корт – нейната най-добра настилка. Ценя и успеха ми над Ким Клайстерс в Антверпен. Спомням си много добре и втората ми титла - до 16 г., защото падах със сет и 1:4, но спечелих мача. Титлата ми в Динан беше много специална за мен, защото дойде след много контузии и тежки моменти. Много емоционален трофей. Също и победата във финала на европейското първенство за ветерани в категорията 35+. Триумфирахме с брат ми, като интересното е, че дотогава никога не бяхме играли заедно, а и самата аз не съм играла смесени двойки официално. Това също беше нещо много специално за мен. Има определени моменти в кариерата ми, които са оставили по-ярък спомен. В съзнанието ми е и играта, която показах срещу Мартина Навратилова и срещу Мартина Хингис. Понякога се връщам назад, за да си припомня какво е било близкото минало.

- Произлизате от тенис семейство. По-лесно ли е, когато фамилията е свързана със спорта?
- По-лесно е от страна на това, че опитът, който ще ти бъде предаден спи в съседната стая и не трябва да го търсиш по страната и в чужбина. Но е по-трудно да запазиш личните отношения, когато професионалните вземат връх в ежедневието и малко или много се опитват да надделеят. Трябва да се получи едно добро разграничаване между лични и професионални отношения, защото общуването става много тежко. Например, ако има някаква кавга на корта, да не я пренесеш след това на обяд или на вечеря, а да я оставиш на терена и след това да бъдеш брат, майка, баща или дъщеря. Наистина е много трудно и се изисква голяма дисциплина и от двете страни. Не е лесно да бъде постигнато, но ако се намери синхрон, това е най-доброто, което можеш да получиш, защото един близък човек ще те гледа с внимание, ще иска да ти предаде това, което знае и може. Няма как да го срещнеш от треньор, с когото не си свързан кръвно. Има много сърцати треньори, но начинът, по който една майка, брат, баща или съпруг страда при загуба или при трудна тренировка, не може да бъде прието така лично от чужд човек.

- Имали сте щастието да играете в основните схеми и на четирите турнира от Големия шлем. Кой от тях е най-специален за вас?
- "Ролан Гарос" определено. Това е настилката, на която съм родена и изпитвам удоволствие все още да играя. Обичам "червеното" – да са ми червени чорапите, да се потя на слънцето и да се пързалям по този корт. Играла съм осем или девет пъти на "Ролан Гарос", от които четири или пет съм започвала директно в основната схема. Това е разкошна настилка. Тврдите настилки не бяха в мой стил. Като стъпех на тях, се чувствах като на кънки. Мисля, че това се дължи на факта, че като малка не съм тренирала достатъчно на тях. Имахме един балон, който беше супер бърз и нямаше никакво разиграване. Не можеш да придобиеш чувство, ритъм на тази настилка, поради факта, че беше изключително бърза. Затова и не можах да се науча да играя добре на твърда настилка. На "червения" корт съм си вкъщи.

- Сега колко често играете тенис за удоволствие?
- Всеки ден, независимо дали с малки деца на 5 години, с тийнейджъри, които са на много високо ниво в Холандия или с други, които се опитват да станат професионалисти. Играя на точки почти всеки ден. Играя с любители, които искат да научат нещо и да станат по-добри. Най-възрастният ни клиент в тенис училището сега навърши 75 години. Той идва при нас, защото иска да оправи своя бекхенд с една ръка. Доставя ми страхотно удоволствие да видя неговия ентусиазъм и как прогресира с времето. Нашата цел номер 1 е да видим подобрение.

- Отдавна работите в Холандия. Ще споделите ли нещо специфично от местните методи за тренировки?
- Ние се различаваме от холандските треньори. Определено имаме наш стил и може би затова сме толкова търсени в Холандия с моя съпруг. При нас дисциплината е на първо място. Работата с краката, тичането по корта е основен елемент в нашите тренировки, също и техниката. Ако обаче имаш страхотна техника, без да можеш да стигнеш бързо и ефективно до топката, все едно нямаш нищо. Затова работата с краката и тичането са може би най-важният елемент в нашите тренировки. Това искахме да покажем и на заниманията с клубовете в България. Идеята ни е, че за да постигнеш нещо трябва 90% дисциплина и 10% талант. При обратното съотношение не може да се постигне нищо.

- Имате ли идол в любимия спорт?
- Много ми харесваше Щефи Граф. Тя определено беше мой идол. При мъжете много хора са ми харесвали, но ще кажа Новак Джокович. Той е съвършеният състезател за всички времена. Притежава всичко – техника, физика, психика, интелект, гъвкавост във взимането на решения.

- Твърди се, че на тенис корта няма как да има приятелство. Днес поддържате ли отношения с някогашните ви съпернички в спорта?
- Да, имам една приятелка, която живее в Австрия и с която поддържам все още връзка. Има съперничество и по това се различават жените от мъжете. Жените се мразят на корта, а мъжете са приятели и това им дава възможност да играят по-добре. Негативните чувства сковават и не дават възможност да покажеш на какво си способен, да играеш отпуснато и със сърце. Все пак това е една игра. Играеш, за да победиш, а не за да убиеш противника. По-скоро трябва да си приятел с противника или да нямаш никакви чувства, отколкото да го мразиш.

- Как се става добър треньор по тенис?
- Ако си добър състезател, не е гаранция, че ще бъдеш добър треньор по тенис. Изискват се други качества. Добрият треньор трябва много добре да общува, да може да "чете" настроенията на хората, които излизат на корта, да бъде добър педагог, да може с думи да предаде уменията си на учениците. Също да може по позитивен начин да ги коригира, защото хората не обичат да чуват много негативни неща за себе си. Това ги отказва бързо. Трябва да бъде и гъвкав, да може да се справя с деца, професионалисти и любители. Това всъщност е много трудно. Естествено може да бъде целенасочен само към деца или само към професионалисти. Методите са различни, но за мен един треньор трябва много добре да може да слуша и да бъде много гъвкав.