Макенроу: Мама гледаше мачовете ми, само ако знаеше, че ще падна

За първи път двама братя са на върха на световните ранглисти на сингъл и на двойки. Анди и Джейми Мъри написаха история през 2016 година и се утвърдиха сред най-успелите братя в тениса, редом със сестрите Серина и Винъс Уилямс.

Мнозина помнят една друга братска двойка по кортовете – Патрик и Джон Макенроу. Приликите между двете братски двойки предизвикаха интереса на в. „Гардиън“. Журналист от британското издание се срещнаха с Джон в търсене на още прилики между него и Анди. Ето какво разказа американецът:

„Бях много срамежлив като дете. Много възпитан. Надали някой би предположил сега. Аз съм най-големият от трима братя. Марк е три години и половина по-малък, а Патрик – седем години по-млад. С Марк много се биехме. Мама казваше, че му скачам така, както не трябва да го правят големите братя. С Патрик имахме по-голяма разлика. За първи играх на Уимбълдън, през 1977 г., а той беше на 10. След това отидох в колеж, станах професионалист. Не го виждах често. Когато той порасна, възобновихме връзката си, а и той тръгна по стъпките ми, започна да играе професионален тенис.

Мама беше свързващото звено в семейството. Но беше много стриктна. И аз, като първороден, понасях строгостта й повече от останалите. Когато баща ми записа право и завърши втори по успех от 500 студенти, тя му каза: „Защо не си първи?“. Следващата година той бе най-добрият в курса. Беше моралист – искаше от нас винаги да даваме най-доброто от себе си, защото знаеше на какво сме способни.

Аз самият търсех съвършенството. Плачех, когато не получавах шестици на тестовете в прогимназията. Мама обаче винаги беше до мен, без значение за какво. Тя идваше на мои мачове, само когато мислеше, че ще загубя. Тя искаше да е до мен, когато знаеше, че ще бъда разстроен. Но това ме караше да си мисля: „О, тя ме гледа“. Тя не обичаше да вижда, че някой има предимство над мен.

Татко ми помогна да вярвам в себе си. Той работеше на две места, за да издържа семейството, преди да стане адвокат. След това пак го нямаше много. Не обичаше нищо повече от това да прекарва време с нас в уикендите, или да ни гледа на тренировка.

За съжаление не познавах много бабите и дядовците си. Баба ми почина от Алцхаймер, когато бях много млад, малко по-късно почина и дядо ми по бащина линия. Родителите на майка ми се преместиха във Флорида в началото на тийнейджърските ми години. Виждах ги, когато бях по турнири. Всъщност майка ми ги виждаше по-рядко от мен. Тя ме караше да ги посещавам много преди да починат.

Бях голмайстор на отбора на гимназията си по футбол. Играех плеймейкър или гард в тима по баскетбол. Но се случи така, че живеехме на няколко пресечки от тенис клуба. Записахме се за членове семейно. Обичах да се мотая там. Но забелязаха самородния ми талант и баща ми ме насърчи да направя следващата стъпка. Каза ми, че мога да съм най-добрият. Иронията беше, че семейството ми не заигра тенис, докато аз не започнах да се занимавам по-сериозно.

Бях щастлив, че родителите ми не ме натискаха. Днес спортистите са поставени под голямо напрежение да развият таланта си рано рано. Родителите ми бяха явно доста уверени, че ще продължа образованието си и ще отида в добър университет. Те не искаха да се занимавам само със спорт заради риска от контузии, които да провалят кариерата ми.

Сега аз самият съм баща на шест деца. Пет са мои, а имам и доведена дъщеря. Исках да знаят, че ги обичам независимо какво се случва в живота ни. Те трябва да се прибират у дома и да се чувстват добре и сигурни. Винаги ще съм им опора.