Полина Трифонова: Войната в Украйна ме принуди да се върна в България

Полина Трифонова спечели за рекордния пети път титлата от Международния фестивал по тенис на маса в Албена на 30 юли. Съдбата на 25-годишната спортистка е много сложна. Родена е в България, живяла е в Донецк и върнала се тук, заради войната. Трифонова е била европейска шампионка за кадетки и девойки с отбора на Украйна, а тази година стана държавна вицешампионка на България. Ето какво разказа тя за своя живот и кариера пред Tennis24.bg.

- Полина, разкажи ни повече за себе си, къде си родена, защо си живяла в Украйна и защо си отново в България?
- Родена съм в България, в град Кубрат.  Там съм живяла до 9-годишна, след което моето семейство се премества да живее в Украйна, град Донецк, понеже баща ми започна там работа. Нямам никаква връзка с Украйна, просто така се случи. Баща ми е българин, майка ми е рускиня от Саратов. 

- Как се разви талантът ти в Украйна, при кого си тренирала, какво си постигнала там? По какво се различаваха заниманията от тези в България?
- Започнах да тренирам тенис на маса вече в Донецк. Първият ми треньор се казваше Григорий Салахутдинов. Започнах на 9 години и изобщо не ми харесваше отначало, но продължавах да ходя на тренировки, за да не разстройвам баща ми. Аз знаех, че той много искаше дъщеря му да играе тенис. Той е любител, играл е в армията, но много обича този спорт. Когато бях на 10 отидох на първите си състезания, където при 12-годишните заех трето място. Оттогава не можеха да ме изкарат от залата. Аз винаги идвах по-рано от всички на тренировка и си заминавах последна. Имам спомен, че съм плакала, когато свършваше тренировката, понеже следващата беше чак утре. В Донецк нямахме отделна зала за тенис на маса. Тренирахме в един университет и в едно училище. Часовете ни бяха ограничени. Коренната разлика между тренировките в Украйна и България е дисциплината. Приех гражданството на Украйна, за да мога да играя за националния отбор. Два пъти станах европейска шампионка за кадетки и девойки със състава на Украйна. Когато станах на 18 години дойде време да решавам за кой национален отбор да играя. В Украйна ми казаха, че няма да мога да тренирам с тях, ако избера България. Тогава нямах намерение да се връщам тук, затова изборът ми беше ясен.

- Какво видя от войната в Донецк?
- След революцията в Киев на нас ни беше ясно, че става нещо лошо. Обаче никой не очакваше война. Къщата на моето семейство се намираше на 2 км от летището на Донецк. На 26 май 2014 г. ние с майка ми бяхме вкъщи. И в 13 часа чухме няколко мощни взривове от летището, но тогава още не се уплашихме. В 15 започнаха бомбардировката на аеропорта. Аз се качих на втория етаж и видях снаряди, които се взривяваха на летището. От този момент започна истинска паника. Съседката дойде и каза, че има военни в нашият район и че ще става все по-опасно. На мен ми беше ясно, че 2 км от нашата къща до летището не е голямо разтояние. Тогава казах на майка ми, че заминаваме. Че отиваме при баща ми (той работеше в град на 50 км от Донецк). Качихме кучето в багажника на джипа, котката я сложихме в коша за бельо и тръгнахме. Аз помня, че карах и плача. Едвам виждах пътя от сълзите. Районът на летището е ограден от военни и те не ни пускат да излезем. Понеже познавах района, излязохме по черни пътища. Пуснаха сирени. Помня как възрастните хора гледаха автомобилите, които заминават с огромна безнадеждност в очите. Полицаите не пускат колите да заминат от града, но те минават по полето и в насрещното движение. Аз бях една от тези коли. Стояха военни с автомати, но нас с майка ми ни пуснаха без проблем. Беше страшно…

- Връщала ли си се след това там?
- След този ден бях вкъщи само веднъж, за да си стегна багажа. Баща ми ме изпрати заедно с майка във Варна. Мислехме си, че е за 1-2 седмици. От тогава не съм се прибирала в Донецк, а къщата ни вече е разграбена и разрушена. Отрази ни се много тежко на цялото семейство. Аз се притеснявах за баща ми, който все още беше в Украйна. На майка ми й изтече визата и тя замина в Украйна също. Аз останах сама в непознат град. Благодаря на тениса на маса, който ми помогна да си изградя кръг на общуване. Благодаря на Христо и Нина Стефанови, които много ми помагаха в трудния за мен период от живота. 

- Когато се прибра в България, имаше ли проблеми с езика?
- С езика отначало имах малки проблеми. Казвах 3 думи на руски, 2 на български. Но бързо схванах новите и си припомних забравените думи и след половин година говорих вече без да използвам руски. 

- Всъщност каква се чувстваш: българка, рускиня, украинка, или гражданка на света?
- Често ми задават този въпрос. Не съм измислила отговора още. Не се чувствам напълно нито рускиня, нито украинка, нито българка. Старая се да взема най-добрите качества от всеки един народ. 

- За кой клуб се състезаваш в момента?
- Играя за „Корабостроител 92“ от Варна. В същото време от 5 години се състезавам за клуб в Германия – ТТК „Гросбургведел“. Доволна съм от високото ниво във Втора Бундеслига, доволна съм от условията, при които играя и най-вече от резултатите ми там. Всяка година ги подобрявам и се надявам следващата година да успея отново. Има много китайки в нашата лига и се радвам, че мога да конкурирам с тях.

- Имаш ли определен ритуал преди мач, или талисман?
- Талисман е майка ми. Когато тя е до мен по време на състезание се чувствам по-уверена и усещам подкрепата й. Искам да благодаря на моите родители за всичко, което са направили за мен. Също много ми помага във всички сфери на живота и приятелят ми. Отделно едно огромно благодаря на него и неговото семейство. Ритуал нямам. Не вярвам, че нещо може да допринесе за успеха ми, освен трудолюбието. 

- Какво правиш в свободното си време?
- Обичам да чета книги и да се разхождам из различни градове.