Иво Иванов: За човека и камъка

Един от любимите ни автори - Иво Иванов - чества днес рожден ден. За да отбележим и ние празника му, се върнахме към един страхотен разказ от книгата "Кривата на щастието". В "За човека и камъка" той разказва невероятната история на Ерън Ралстън, прекарал няколко дни заклещен в планината...

”Почивай в мир, Ерън. Октомври 1975 - Април 2003”. Това гласи надписът издялан върху южната стена на мрачен, тесен като комин каньон – един от хилядите пещерни процепи, отговорни за бръчките върху древното, намръщено лице на безбрежната каменна пустиня на Южна Юта. Мрачният петроглиф -некролог е единственото доказателство, че в това забравено от света място някога въобще е стъпвал човешки крак.

Но това е сега, а преди шест години – на 24 Април, събота в 2часа и 45 минути следобяд на същото това място, вместо надпис е имало следните неща: Едно 60-метрово динамично въже за катерене, две по-къси въжета, три заключващи се карабинера, два стандартни карабинера, едно свръх-леко устройство за рапел, една ремъчна седалка, една бутилка "Лексан” с 1 литър вода, една раница "Кемълбек”, едно евтино джобно ножче с две малки остиета и клещи, едно електрическо фенерче, три шоколада, два студени мексикански сандвича "бурито”, CD плейър, няколко компакт диска на групата "Фиш”, малка дигитална видеокамера, дигитален фотоапарат и… един от най-изумителните мъже които някога са се раждали на нашата малка, синя планета. Мъж на име Ерън Ралстън.
              
Присъствието на целият този инвентар на дъното на тесния каньон е плод на верига от катастрофални обстоятелства и тема на днешната статия. Знам, че точно сега погледът ви се спуска с колебание надолу към дългия текст и си казвате, че в днешният забързан свят никой няма време да чете такива материали. Повярвайте ми, обаче – заслужава си да останете на тази страница от началото до края, защото истроията на Ерън Ралстън е единствена по рода си и може да насочи погледите ви към неподозирани залежи от нечовешки ресурси скрити във самите нас и да ни подскаже отговорите на много от трудните вапроси, които понякога ни биват задавани от изпитите на живота. Днес, благодарение на дигиталната му камера, имаме вазможност да проследим крачка по крачка и преживяване по преживяване кошмарната, влудяваща ситуация в която е попаднал и да разберем логиката в подхода му към нея.

От видео дневника на Ерън: "…Казвам се Ерън Ралстън. Който намери тази камера, моля да я предаде на родителите ми.” - лицето на младия мъж изглежда изтощено, но учудващо спокойно – "В момента е 3:05, Неделя. С няколко думи, ето каква е ситуацията: Вчера се спусках в по-тесните лабиринти на каньона Блу Джон и влезнах в този комин, в който ме виждате сега. Идеята беше да мина оттук, да пусна 50 м рапел от скалата Биг Дроп и да стигна до "Голямата галерия” за да видя прочутите пещерни, праисторически рисунки. Спускайки се в гърлото на каньона, стъпих върху камък заклещен между стените на цепнатината, около три метра над дъното. Скочих от канарата, която явно е била нестабилна и движението я отлепи от скалата. Не можах да избегна напълно камъка – той падна върху мен и смаза дясната ми ръка, заклещвайки я до стената", обективът се откъсва от лицето на Ерън и насочва окото си към ръбат камък с големината на колело на автобус. Ръката на младежа изчезва, сякаш захапана от присвити, варовикови устни, там кадето морената се съединява със скалата.

Ерън Ралстън е уникална личност – от тези които все по-рядко се намират. Универсален във всеки смисъл на думата, Ралстън е свръх-интелигентен, безкрайно талантлив, енциклопедично начетен и изобретателен. Едва 27 годишен вече е успял да иживее няколко кариери и безброй изключителни авантюри. След като завършва с пълна шестица престижния университет Карнеги –Мелън, Ерън получава диплома в две специалности: френска филология и инженерни науки. Едва 22 годишен е назначан на високоплатена длъжност като инженер в корпорацията Интел. Ралстън също е великолепен концертен пианист с обширен репертоар. Това което го привлича най-много обаче са тайните на взаимоотношението между човека и суровата природа. Един ден най-неочаквано напуска уютната си работа в Интел без обяснение, оставяйки след себе си в офиса само следният цитат на Гьоте: " Каквото и да е това, което мечтаеш да правиш – започни го! В решителността на този акт има и гений, и мощ, и магия”.

Ерън изоставя кариерата си и работи ту като планински спасител, ту като ски инструcткор, ту като продавач в магазин за алпинистки принадлежности. Всичко е насочено към идеята да стане първият човек изкачил сам през зимата 59-те най-високи върхове на Колорадо (всеки над 14,000 фута). Постепенно навлиза в изумителна форма и прави поредица от почти безумни соло изкачвания сред лавини, виелици и арктически температури. Ето нещо написано от Ерън преди години, което ни дава малък поглед върху вътрешния му свят:

"Обичам да катеря места, които не са посещавани от човешки крак с месеци. Заедно с красивата самота, която живее на тези места, човек получава и усещане за притежание на тези високи, беззвучни планини….Веднъж на западната страна на планината Евънс замалко да стъпя върху бяла като сняг птичка. Наведох се към нея и мастилените и очи ме потопиха в транс. Вселената се разшири: никой от нас не помръдваше. Усетих свръхестествена обвързаност с това малко кълбо от перца, която сякаш надхварляше връзката ми с моята собствена раса. Чрез нашето споделено присъствие в този недокоснат пейзаж, ние обитавахме свят който принадлежеше само на нас двамата…”

Но ласките на самотата, към които Ерън е толкова пристрастен имат своята цена. Човек плаща без да осъзнава и без да получи ресто, потъвайки в изолация и постоянно съзерцание. Самотата е по-удобна, по-лесна от комуникацията, което обяснява защо успява да прелъсти с такава лекота жертвите си. Донякаде капанът, в които е попаднал Ралстън се дължи толкова на камъка колкото и на зависимостта му от самотата. В стремежа си да се откъсне от всичко, тои не оставя указания за маршрута си и не казва на никого къде отива. Само два часа преди да попадне в каменния арест на тесния каньон, Ерън се е натъкнал на две планинарки на име Мегън И Кристи. Двете го подканят да не се разделят в този нестабилен и безлюден район, но той категорично отказва, в търсене на напълно изолирано преживяване.

От видео дневника на Ерън: " Преди малко използвах въжетата си за да направя механично устройство, чрез което да вдигна камъка. Както виждате фиксирах опорна точка, прехвърлих основното важе и дори създадох стремена за краката си, в които да стъпя за да използвам тежестта си. За съжаление камъкът не помръдна”

Използвайки познанията си по механика, зъбите си и лявата си ръка, Ерън действително е успял да създаде система от въжета, която утроява силата му. Това обаче е без значение защото камъкът тежи 250 килограма и е напълно вклинен в скалата.

Видео дневник: "3:00 часа Понеделник. Вече 48 часа от инцидента. Нощем не мога да контролирам температурата си и изпадам в спазми. Имам само около 150 грама вода…Искам да кажа на майка си, баща си и сестра си: Обичам ви и съжалявам! В ретроспекция, научих много от тази ситуация. Сега разбирам че бях егоист, игнорирайки хората около себе си и тези които държат на мен и ме обичат. Търсех есенцията на преживяването, без да си давам сметка колко безценна е вашата близост…”

Видео дневник: "60 часа откакто съм тук. Имам само две глътки вода. Вече съм крайно дехидриран. Пулсът ми е 120 удара в минута. Температурата ми се колебае драстично. Предполагам че смъртта ми ще настапи относително скоро. Не очаквам да надживея пристигащата нощ.”

Но Ерън не само че успява да посрещне и следващия изгев, но дори намира сили да включи отново камерата: "И така…вече почти 70 часа…Цяла нощ бях в жестоки конвулсии и халюционирах. Нямам вода, но съхранявам урината си в бутилката и я пия на малки глътки. Адски противно..Вчера направих турникет с карабинер и се опитах да разрежа ръката си, но това е глупост: Ножчето ми е тъпо и малко – никакав шанс”.

Действително тази идея е лудост. Ерън е добре запознат с анатомията на човешкото тяло и знае, че ампутация на ръка с джобно ножче е безумие. Тъпото острие никога не би могло да разреже двете големи кости: радиуса и улната. Има начин разбира се, но той е истинска лудост: Двете кости на ръката трябва да бъдат счупени! Като инженер, Ерън знае че поради неподвижната опора саздадена от камъка, радиусът може да баде счупен с рязко усукващо движение на цялото тяло. Хрррааасс!!! Представете си само как би оттекнал ужасяващия звук на раздробяващата се, плътна кост, в онемелия каньон. След това, ако все още е в съзнание, Ерън ще трябва да счупи и улната с жестоко смъкване надолу. После ще трябва да отвори рана с ножа си, да вкара пръстите на лявата си ръка в нея и да намери с опипване краищата на счупените кости, за да знае къде да реже.

Епидермисът, мускулните влакна и меките тъкани ще трябва да бадат кълцани малко по-малко с тъпото острие, но ножчето няма шанс срещу еластичните сухожилия. Те могат да бадат махнати единствено с методични разкъсващо-дърпащи движения на клещите. Най-невъзможно ще бъде разрязването на медиалния нерв, които ще прилича на дълга, тънка спагета. Всяко негово дори малко докосване би трябвало да потопи Ерън в горяща магма от нечовешки болки. Накря, ако все още е жив ще трябва да се отблъсне с крака от камака и да разскъса последните меки тъкани, капиляри и съединителна тъкан подобно на комат топъл хляб.

Видео дневник: "…Отказах се от ампутацията, тъй като си дадох сметка, че е най-обикновено самоубииство. Без вода съм от около ден и половина. Остават ми още часове живот.”

Невероятно, но видеокамерата бива включена и на следващата сутрин: "Сряда е – 9 сутринта. Малко логистика: бих искал да бъда кремиран и прахта ми да баде разсипана из местата които обичам – в планината, в Тихия океан и в реката Рио Гранде. Благодаря ви за всичко. Обичам ви! Сбогом!” Може би усещайки някакво последно желание на гаснещия си живот Ерън успява да издялка с ножа си собствения си некролог варху пясачното лице на пещерата: "Октомври 75- Април 03 ПОЧИВАй В МИР, Ерън”

"Четвъртък, първи Май…не мога да повярвам, че все още съм жив. Тази нощ, съзнанието ми се отдели напълно от гърчещото се от хипотермия тяло. Този път изпитах нещо повече от халюционация: видях себе си да си играя с три годишно русокосо момче в окъпана в светлина стая с дървен паркет. Видението бе странно осезаемо - усещането почти тактилно. Някак си знаех че гледам право в бъдещето и че това дете е моят собствен син. И двамата се смеехме и бяхме щастливи. Грабнах го и вдигнах високо, само с лявата си ръка.”

Седимент по седимент, песъчинка по песъчинка, злосторникът се е формирал в продължение на милиони години. Стоял е неподвижен и търпелив, спазвайки безизраният обет на камъните в очакване на своят голям, драматичен момент. Но Ерън нито веднъж не обвини съдбата, Бога, обстоятелствата или дори камъка за участта си. Той знеше, че канарата няма вина: тя е просто една от многото променливи, които правят всяко едно предизвикателство към майката природа непредвидимо.

В този кошмарен ден Ерън носеше още нещо в себе си: eдин цитат от човек който преди години се е взрял директно в очите на смъртта, без да отклони погледа си. Ето го: "…да се надявам когато всичко е безнадежно, когато всяко късче доказателство сочи обратното, да игнорирам очевидната катастрофа – нима имам друг избор? Ние сме толкова по-силни отколкото можем да си представим и надеждата е една от най-достойните и старинни човешки характеристики. Да се надяваш, въпреки че ние хората винаги сме осъзнавали мимолетността на своя живот и факта че няма лекарство срещу нашата вродена преходност – това само по себе си е форма на смелост. Да повярваш в себе си…да повярваш в това в което ти избереш да вярваш…това е най-важното.” (Ланс Армстронг).

Как знам, че Ерън е имал този цитат в себе си? Не, не са го намерили в джоба на панталоните на мъртвото му тяло. Знам го от него, защото Ерън е жив и здрав. Успял е да се измъкне по най-невероятен начин от варовиковата тъмница, след което е направил още нещо невероятно: загубил 17 килограма от тежестта си, тотално обезводнен и на ръба на силите си, взима най-необходимото, прави си снимка пред проклетия камък, пуска 50 метров рапел по почти отвесна пропастна стена, върви 7 километра, натъква се на холандско семейство, което не може да повярва на очите си, съвсем спокойно им казва историята си и заедно откриват вертолета на планинската спасителна служба които го отвежда в болницата.

Сигурно вече се питате, вие какво бихте направили на негово място. Аз знам със сигурност, че ако бях в същата ситуация, нямаше да оцелея. Щях може би да изстискам още ден-два от живота си, да се опитам да раздробя камъка с нечувани до този момент в нашата галактика псувни и когато разбера че това няма да помогне, просто да легна, да си пусна един компакт диск на групата Фиш, да затворя очи и да зарадвам лешоядите. Направо пускам кепенците и слагам край на играта - финита ла комедия! Но това въобще не е било опция за Ерън, тъй като той е много, много необикновен човек и може би най-железният мъж, на който някога съм се натъквал.

Миналата година, Ерън стана първият човек изкачил всичките 14,000-ци в Колорадо през зимата, а след броени месеци ще се отправи на експедиция към Еверест, но не соло а с а с приятеля си Ерик Ларсен.

Но това е сега, а тогава на 1 Май 2003, Ерън се измъкна от тесния каньон, оставяйки след себе си следното: два карабинера, три опаковки от шоколад, две опаковки от бурито, две къси въжета, едно електрическо фенерче, един CД плейър, няколко компакт диска, един обезсмислен надпис върху скалата… и една дясна ръка.

Иво Иванов, Канзас