Едно поколение - две действителности

Размислите на една майка и баба на двама български национали прославили родината
 
Преди дни България триумфира с шампионската титла на Балканското първенство по волейбол за момчета под 16 години. В същото време у нас се случи зверско насилие над човек, завършило с фатален край, което бе дело на деца от горе-долу същата възраст. И в двата случая са замесени тийнейджъри на сходна възраст, но първият предизвиква радост и гордост, а вторият букет от негативни емоции.

Именно контраста между тези две ситуации доведе до множество размисли и констатации, както и стана повод за емоциналния изблик и размишлевия на една българска жена - Карамфила Стефанова, която е майка на бившия ни национал и сегашен треньор във ВК ЦСКА Ивайло Стефанов и баба на младия ни национал Калоян Стефанов, който стана балкански шампион. 

Ето пълният текст без редакторска намеса: 

Цял ден съм една голяма емоция и това е напълно нормално! Човешкият живот е пълен с дни, в които усещанията идват в повече и всичко се чувства много силно! И искаш просто да споделиш какво я причинява... 

Две действителности. Едно поколение. Понякога светът изглежда така, сякаш живеем в две различни действителности. 

В едната има деца, които стават рано, тренират до изнемога, падат, стават и продължават...Тийнейджъри, които носят болката в мускулите си, разочарованието от загубеният мач и надеждата за следващият...Учейки се да побеждават не другия човек, а собствените си граници! 

Те пътуват, състезават се, стискат зъби, плачат понякога, радват се, прегръщат съотборниците си... И, когато един ден застанат на почетната стълбичка и получат медал, този медал не е просто метал! 

В него има безброй часове труд. Има умора. Има дисциплина. Има отказ от много неща, които връстниците им приемат за даденост...Има уважение към противника. Има достойнство. 
Това са деца, които разбират, че победата има смисъл, само когато е заслужена и с гордост и сълзи в очите си, с буца заседнала в гърлото им, пеят българският химн! 

А някъде, сякаш в друга вселена, има други тийнейджъри. Млади хора, които вместо да изграждат себе си, започват да разрушават другия. За тях чуждото унижение се превръща в забавление. Чуждият страх - в зрелище. Чуждото достойнство - в нещо, което могат да потъпчат, защото вярват, че няма последствия... 

И тогава границата между жестокостта и престъплението може да се окаже страшно тънка... Защото, когато човек престане да вижда човека срещу себе си като личност - когато го превърне в предмет, в играчка, в обект на подигравка - нещо фундаментално вече е разрушено! 

Разрушено е усещането за човешка граница. А когато тази граница бъде премината, последствията понякога са необратими...Един човек може да бъде унизен за минути. Но срамът може да остане за цял живот... Един живот може да бъде прекършен за миг. А след това остават близките...Остават въпросите...Остава тишината... Остава онова непоносимо „защо?“.

И тогава човек, няма как да не се запита: 
Как толкова различни деца могат да растат в един и същи свят? 
Едните се борят да спечелят медал. Другите сякаш се борят да докажат колко далеч могат да стигнат в жестокостта си. 

Едните се учат, че за да победиш, трябва да дадеш най-доброто от себе си. Другите сякаш са научили, че за да се почувстваш силен, трябва да направиш някого слаб. 

Едните падат на игрището и подават ръка на противника. Другите могат да видят човек на земята и вместо да му помогнат, да продължат да го унижават. 

Това не са просто две различни поведения. Това са две различни представи за човека! И може би тук трябва да спрем да говорим само за „лоши деца“?! Защото зад всяко дете стои семейство, среда, пример, възпитание, приятели, социални мрежи, ценности - или понякога - липса на такива! Децата не се раждат с омраза към чуждото достойнство?! Не се раждат с убеждението, че унижението е забавление?! 

Те научават какво е сила. Научават какво означава да бъдеш победител. Научават дали силният е този, който може да счупи другия - или този, който може да се овладее. 
И точно затова тези две действителности трябва да ни разтърсят. Защото въпросът не е само, какво са направили няколко тийнейджъра?! Въпросът е, какво общество изграждаме около всички останали?! 

Какво показваме на децата си?! Че силата е да унижиш? Или, че силата е да се въздържиш? Че победата е да стъпиш върху падналия? Или, че истинският шампион първо подава ръка? 
На волейболното игрище има победители и победени. Но никой не губи човешкото си достойнство! Там съперникът не е враг.Той е човекът от другата страна на мрежата, който също е тренирал, страдал, мечтал и се е борил! И може би именно спортът ни показва, как би трябвало да изглежда човешкото съревнование! 

Дай всичко от себе си. Бори се. Победи, ако можеш. Но когато мачът свърши - подай ръка! Защото медалът има стойност само ако човекът, който го носи, е останал човек! 
А в другата действителност? 

Там няма медали. Няма почетна стълбичка. Няма истинска победа. Има само жертва, разрушено достойнство и последици, които не могат да бъдат върнати назад. 

И колкото и страшно да е, най-болезненият въпрос остава: 
Кога едно дете престава да разбира, че срещу него стои човек? 
Кога смехът от чуждото унижение става по-силен от съвестта? 
Кога групата, става по-важна от човешкият живот? 

Кога желанието да се докажеш пред другите, надделява над елементарното „не го прави“? 
Това са въпросите, от които не бива да бягаме. Защото, ако просто осъдим извършителите и затворим страницата, нищо няма да сме разбрали. Трябва да се запитаме, как да направим така, че повече деца да избират първата действителност!

Действителността на труда. На дисциплината. На съперничеството без омраза.На победата, без унижение. На силата, без жестокост. На медала, спечелен с пот, а не на достойнството, отнето с насилие. 

И може би точно тук, е най-голямата отговорност на възрастните. Да научим децата не просто как да печелят! А как да бъдат хора, когато печелят! Да ги научим не просто как да се защитават! А кога да защитят другият! 

Да ги научим, че мъжеството не е в това да накараш някого да се страхува от теб! Мъжеството е, да имаш сила и да не я използваш срещу беззащитния! Да имаш възможност да унижиш - и да откажеш! Да можеш да се присъединиш към тълпата - и да кажеш: 
„Не! Това не е правилно!“ Понякога една-единствена такава дума може да промени всичко! 
Две действителности. 

Едни деца се качват на почетната стълбичка, държат медалите си и разбират, че трудът има смисъл! Други оставят след себе си не победа, а трагедия... 

И между тези две картини стои един-единствен въпрос: 
Какви хора искаме да отгледаме?! 
Защото утрешният свят няма да бъде създаден от абстрактни „млади хора“! Ще бъде създаден от тези деца! 

От онези, които днес тренират. От онези, които днес учат. От онези, които днес наблюдават.От онези, които днес решават, дали да подадат ръка или да се присмеят. 
И затова медалът на едните деца не е просто медал. Той е символ на това какво може да направи човек със своята сила.А трагедията на другите деца, не трябва да бъде просто поредната новина, която ще забравим... Тя трябва да бъде предупреждение! 

Че, ако не научим децата си да уважават човешкия живот и човешкото достойнство, някой ден може да се окажем в свят, в който едни деца печелят медали, заради силата на характера си, а други се оказват пред съд, заради липсата му...И тогава вече няма да говорим за две действителности. 

Ще говорим за едно общество, което е пропуснало да научи децата си на най-важния урок: 
Че човекът срещу теб, никога не е просто обект! 

Той е човек! Със страхове... С болка... С близки. С мечти... С живот... 
И този живот не е твой, за да го отнемаш..