Юлия Берберян: Страх ме е да не похваля някоя от дъщерите ми повече от другите

Намирам Юлия Берберян в нейния тенис клуб. Там всичко трепти от чистота, а редът е железен - компромиси стопанката не търпи. Пием биочай и се разговаряме за годините, в които майката е градила живота на успелите и днес дъщери.

- С какво можете да ги похвалите днес?
- Връщате ме много назад във времето. Рядко давам интервюта. Работата ми е такава, че няма за какво толкова да разказвам. Но и тогава, и сега казвам, че трите ми деца са моите слънца, и отказвам да коментирам всяка една поотделно. Страх ме е да не похваля една повече от другите. Това не е възможно да се случи.

- Добре, а ядосват ли ви с нещо?
- Че те са големи жени, на по 45, и много добре знаят какво правят. Не са длъжни да ми дават отчет. Моята и на баща им задача бе да ги научим да се справят сами в живота. И те го доказват. Не ми беше лесно с 3 деца. След време осъзнах, че съм ги притеснявала с ранното ми отиване на стадиона. В 12 трябваше бързо да се наобядват, веднага се прибирахме. Маги моментално лягаше да спи и в 3 следобяд и я мятах в колата, за да отида пак на тренировка. На себе си се ядосвах, на прекалените си амбиции.

- Какво още не сте постигнали?
- Колкото и странно да звучи, никога в живота си не съм си поставяла някакви цели. Всичко ставаше бавно и постепенно, работя всеки ден и трябва всичко да свърша добре, но за деня. Утрото идва с други задачи. Постигнатото не е замисляно и планувано. Днес родители и състезатели имат мечти и те са свързан и с хора като нас - щом сме постигнали толкова, защо те да не го направят? Аз нямах никакъв пример, който да следвам, а и не можех да си представя как едно дете на 17 години от България ще стане трето в света при жените. Човек трябва да е много луд и побъркан, за да го вярва, но Мануела го направи. Здраво стоя на земята и не си поставям неизпълними задачи. Те пък взеха, че се осъществиха, работейки ден за ден. Налудничаво е да кажа, че нещо не съм постигнала. Аз съм много щастлива. Сега си давам сметка, че съм се родила с призванието да бъда учителка.

- Защо от всички деца, които сте тренирали само вашите постигнаха такива забележителни резултати?
- Защото не е възможно да отдадеш на другите 24 часа от денонощието - това го правиш само за собствените си деца. Останалите имат родители, аз ги уча максимум по 1-2 часа на ден и за това време не мога да дам онзи максимум, който получаваха моите дъщери. Посветих им се тотално. Нямате представа за какво става дума. Въпреки това обучих няколко шампионки на България. Доволна съм.

- Отивали ли сте отвъд границите на строгостта?
- Може би. Какъв живот живяхме, Господи! Борихме се с какво и кого ли не, дори с партията държава. Спортът имаше свои любимци и въпреки тази целенасочена политика, безразличието, пречките, спирачките, оскърблението, ние успяхме. Как стана всичко това ли? Не знам. Можем ли да го направим още веднъж? Съмнявам се. Понякога беше толкова жестоко, непоносимо да се движим на границата на тормоза и насилието... и може би я прекрачвахме.

- Държахте ли на победата на всяка цена?
- И да, и не. На корта никога не сме лъгали. Харесва ми девизът на американски треньор, който казва: "Победата не е всичко, то е единствено." Победа на всяка цена - да, но на почтена цена. Ние винаги сме играели феърплей и с това също ще се запомнят имената ни.

- Шампионските ви титли се редуват с престоя в родилната зала. Как се решихте да имате три деца?
- Не беше планирано. Героизъм бе в онова време да имаш три деца. Много неща в живота човек върши инстинктивно - сигурно и при мен е било така.

- Вие ли карахте момичетата да си водят дневници?
- Да /казва го много убедено/! Аз съм от хората, които обичат да четат и пишат - все пак съм филолог. Когато записваш една тренировка, я анализираш още веднъж. Върху белия лист осмисляш стореното, питаш се къде си успял и къде - не. Когато това се прави всеки ден и в него непрекъснато личи една и съща грешка, значи трябва да се промениш. Това беше целта на нашите дневници - аз дори пишех много повече от момичетата. Всеки ден преглеждах бележките им. Но това не успях да постигна с никое друго дете, докато Мануела, Катя и Маги не са пропуснали ден, без да си водят дневник.

- Може да ги е било страх...
- Може. В много моменти аз съм била тяхната учителка, която си има своите твърди изисквания. Едно е да се обичаме, друго - да си свършим работата.

- От гуменките и силоновите анцузи - до суперекипите на световни спортни марки. Какво ставаше после с тези чудесни и невиждани у нас премени за корта?
- Бяхме наистина първите, които изглеждахме чудесно. Това е естествен резултат на международното признание - фирмите те търсят и ти подаряват - от ракетите и рокличките до чорапите и маншоните. Компаниите са готови да плащат прескъпо, за да ги рекламираш. Макар да не получавахме с камиони, оставаше за раздаване - на децата в ЦСКА, на хлапетата на мои приятелки. Още имаме 20 чисто нови ракети, които останаха от Мануела - бяха правени специално за нея и фирмата й ги подари, когато тя приключи с професионалния тенис. Екипи дарявахме по състезания, а и до днес ги изваждам и ги предлагам, но сега момичетата искат да са с нещо супермодерно, макар нашите неща да са много красиви.

- Чувала съм, че когато сте били депутатка, сте искали за една тренировка от час по 50 долара...
- /Хихика/ Като депутатка тренирах деца само в събота и неделя. Винаги когато работя, се отчитам с касов апарат. 50 долара не е реална сума и не мога да я поискам - нито сега, нито тогава. Цената на треньор с моята репутация по света ще е ужасно висока. Махленски приказки са това. Та аз останах в България, за да изкарвам прехраната с честен труд.

- В книгата си "Искам, вярвам, знам и мога" пишете, че винаги с мъжа си сте се стараели да живеете честно и почтено. След време тъкмо в противното ви обвиниха. Къде е разминаването?
- Какво като са ме обвинили? Всеки може да обвини всекиго във всичко. Важното е какво казва Върховният съд.

- На какво ви научи депутатстването?
- Тези години ще останат най-светли в живота ми. Нищо не може да се сравни с това, което преживяхме тогава - рушахме диктатура, бариери, граници, ограничения, рушахме нашата си Берлинска стена. Ставахме свободни хора. Пеехме, скачахме по площадите, събирахме се стотици съмишленици - радостни хора. Депутатстването също беше приятно - 38-мото народно събрание създаваше първите закони, които се синхронизираха с европейските, проправяше пътя към ЕС. Не мога да забравя падането на визите и сълзите на Надежда Михайлова. Тогава в парламента всички плачехме. Аз бях една от закононосителките на несъществуващ дотогава закон - за закрила на детето. Той бе приет и до днес работи. Създадох приятели сред колегите, с които се чуваме. Изключително неприятен спомен ще ми остане пушекът още щом се отвореше вратата на тази разкошна сграда, от входа те лъхваше миризма на бардак. Всичко, и най-вече дебелите килими, беше пропито с цигарен дим. Самото депутатстване не ме научи на нищо - моето място не е в парламента /там бях с името си и гласовете, които донесох тогава за СДС/, а на корта.

- Пишете от Америка до мъжа си, Маги и Катя, че ако на корта не се държиш арогантно, ще те смажат.
- Ставаше дума за детския тенис, където няма съдии на корта. Там се минаваше границата на приличието и за съжаление трябва да бъдеш на нивото на нахалниците. За да ги прескочиш много бързо и да отидеш там, където има отсъждания, и вече да си играеш играта.

- След Ливан - в Америка. Там сте работили в банка. Какви спомени остави престоят отвъд океана?
- Първа среща с Америка, която учи на много. Да живееш и работиш там, макар и няколко месеца, си е цяла школа. Дотогава не бях виждала долар, а камо ли компютър /първите IBM машини/. Сутрин отварях чекмедже, в което имаше поне 80 хил. долара - аз, едно нещастно българче, което знае малко английски. Постъпих на работа чрез агенция и благодарение на слабите си познания по езика. Бях най-обикновена касиерка в огромна банка сред десетки като мен. Който се е сблъскал със страната и е искал да научи нещо, става решителен и се убеждава, че всичко зависи само от него. Много е трудно, но е така.

- Следвате ли още девиза на "Уимбълдън" от стихотворение на Киплинг, че с еднакво хладнокръвие трябва да посрещаме както провала, така и триумфа?
- Да, да. Човек трябва да гледа по-умерено на живота. Ако страшно много се радваш на успеха днес, утрешният провал ще те смаже. Много боли, когато не си на върха. Затова - по-кротко. И в български, и в турски, и в арменски съществува израза полека-лека, яваш-яваш, гамац-гамац.

- Коя арменска черта ви е помагала в живота?
- Трудолюбието. Идва от поколенията - българи, македонци, арменци, които са знаели само труд. Всеки ден, по цял ден. Това бяха ценности на цели нации.

Юлия ВЪЛКОВА, "Седмичен труд"