Безценни мебели върху безкрайния килим

Tennis24.bg започва да публикува историите на Иво Иванов, които през годините са развълнували не един читател. Със своя неповторим стил авторът не е оставил безразличен нито един човек, докоснал се до творенията му. В следващите седмици ще се опитаме да дадем шанс на повече читатели да се докоснат отново или за първи път до тези истории - истории, които те карат да се замисляш за много неща и, които няма как да не окажат влияние и върху малки и върху големи.

В конкретния материал, който ще ви предложим, авторът Иво Иванов прави сравнение между два епични финала на Уимбълдън. Единият, през 1980 между МакЕнроу и Борг, и другият през 2008-а между Надал и Федерер. Останалото е история....

Мики Бесо е починал през 1955 година в Женева само три седмици преди смъртта на най-добрия си приятел – Алберт Айнщайн. Великият учен, сякаш предусещайки своята собствена смърт, написал следното в писмо до семейството на Бесо: "Въпреки че Мики ме изпревари малко в напускането на този интересен свят, ние не трябва да тъгуваме. За нас, физиците, разделението на минало, настояще и бъдеще не е нищо повече от една убедителна илюзия!".
Естествено, днес всички знаем, че Айнщайн не е възприемал времето като нас, простосмъртните. Ние сме свикнали да гледаме на него като на праволинейно, еднопосочно и необратимо. Интервалите му се движат в идеален равноделен ритъм, дъвчейки методично настоящето, за да го превърнат неумолимо в минало.

За Айнщайн обаче дори нещо толкова абсолютно, каквото е времето, е крайно относително. Той смята, че миналото, настоящето и бъдещето съществуват едновременно в пространствено четвърто измерение. Сякаш това, което се е случило, и това, което ще се случи, са просто два статични фотьойла, поставени в различни точки, но върху един и същи килим. Днес изтеклата 2008-а сякаш иска да пререди гостната на времето - да вземе една красива, ценна мебел и да я избута през годините до другата.

Годината, която мнозина наричат най-значимата в историята на спорта, би трябвало да ни е напуснала завинаги, отнесена върху последните секунди на 31 декември. Тя обаче категорично отказва да го направи. 2008-а е тук и не възнамерява да си тръгва. Защо? Какво я кара да се носи в настоящето и дори да наднича в бъдещето? Какво я прави толкова непреходна? Толкова айнщайновска?

Някои ще кажат, че причината е извънземният спринт на Юсейн Болт, който обърна представите ни за човешките възможности надолу с главата. Надмощието му бе толкова смазващо, че успя да изпепели световния рекорд с развързана обувка, а в края на спринта изглеждаше толкова отегчен, че в последните 20 метра навярно би могъл да оплете пуловер, да си попълни данъчната декларация и пак да спечели състезанието. Други биха посочили осемте титли на Майкъл Фелпс, който на базата на сегашното състояние на американската икономика навярно вече има повече злато в дома си, отколкото Съединените щати притежават във федералния си резерв.

Лично за мен обаче и за милионите фенове на тениса 2008-а ще продължи да живее благодарение на един невероятен мач, състоял се на 6 юли на централния корт в Уимбълдън. Когато Рафаел Надал се изправи срещу Роджър Федерер под вечно циврещото английско небе, малко хора очакваха да станат свидетели на историческо събитие. До този момент епичният сблъсък от 1980 г. между Джон МакЕнроу и Бьорн Борг на същия този корт бе почти единодушно смятан за най-великия финал в богатата история на този красив спорт. Преди почти 30 години имах привилегията да гледам в реално време този невероятен двубой. За щастие, Българската телевизия показа мача от начало до край.

Успях да си поема дълбоко дъх чак след последния удар. Чувствах се едновременно объркан, изцеден психически и въодушевен. Подобно на милиони зрители по целия свят, и аз не можах да заспя с часове. Това бе първата ми среща с елитния тенис, но дълбоко в себе си знаех, че съм видял нещо изключително, което едва ли ще бъде повторено, докато съм жив. На следващия ден този непознат, далечен и дори екзотичен за нашата страна спорт имаше стотици хиляди нови привърженици в България. Държавата, в която имаше повече президентски резиденции, отколкото кортове, не можеше да спре да говори за изумителния двубой.

Но кой финал ще остане в историята като най-великият? Въпреки че осем-нула и нула-осем са разделени от цели 28 години, историята на тениса ще ги сложи една до друга върху абсцисата на времето. Възможно ли е да сблъскаме двата епични двубоя, за да открием кой е по-значим? След малко думите ми ще се опитат (и в крайна сметка ще се провалят) да опишат двата незабравими мача, които промениха лицето на тениса завинаги.

5 юли 1980 г.:
21-годишният американец левичар Джон МакЕнроу бе брилянтен, арогантен и вулгарен антигерой – екзотично същество, пристигнало с гръм и трясък в пуританския свят на тениса. Поведението му граничеше с простащина, а играта му бе почти толкова изобретателна, агресивна и колоритна, колкото ругатните му по адрес на съдиите. Когато излезе на корта, публиката го посрещна с бурно освиркване. Фонтан от гъсти кестеняви къдрици извираше непослушно от главата му, а изпод червената му лента за коса като мъхнати гъсеници надничаха бунтовно настроените му бакенбарди. Под намръщените му вежди гледаха две решителни мрачни очи, в които проблясваше младежко непокорство.

Борг бе пълна противоположност на МакЕнроу – спокоен, невъзмутим и аристократичен, шведът бе прототипичният скандинавец. Дори в най-напрегнатите моменти викингът не позволяваше на емоциите да напишат каквото и да е върху лицето му. Със стройната си физика, класически профил и дълга руса коса Бьорн се бе превърнал в икона на популярната култура и в глобален секссимвол за цяло поколение жени. Това бе петият пореден финал за Борг, но надмощието му като че ли бе сериозно разклатено – младият МакЕнроу го бе победил два пъти през последната година и не проявяваше никакъв признак на страхопочитание към легендарния си съперник.
Двубоят между МакЕнроу и Борг бе сблъсък не само между два стила на игра, но и между две много различни личности, което направи мача още по-притегателен.

6 юли 2008 г.:
Роджър Федерер бе все още номер едно в света, но хегемонията му определено бе под въпрос. През 2008-а Фед често изглеждаше уморен и дори разконцентриран. На "Ролан Гарос" Надал го отнесе безцеремонно като огладнял катаджия рушвет. Мачът продължи едва три сета и трая броени минути – унижение, каквото именитият му съперник не беше преживявал от години.
Рафа, от друга страна, бе набрал унищожителна инерция, мачкайки конкуренцията, без да загуби сет, печелейки дори върху неудобни за него настилки.

Испанецът взе първите два сета 6:4, 6:4 и по всичко изглеждаше, че Федерер отново ще бъде преодолян бързо, при това на любимия си турнир, който се опитваше да спечели за шести пореден път. Надал се хвърляше като озверял хищник във всички ъгълчета на корта. Безумният му форхенд минаваше през топката, създавайки свръхестествен топспин. Прословутата му лява ръка държеше ракетата със силен западен хват и блъскаше кошмарни удари към швейцареца. Форхендът му пращаше топката измамливо високо над мрежата, след което тя ненадейно се гмуркаше към тревата, за да отскочи в непредвидим фалц. Този удар, ако не се лъжа, е бил използван за пръв път от светата испанска инквизиция през средните векове. Другата ми теория е, че форхендът на Надал е всъщност едно от изчадията на ада. Не бих се учудил, ако някой ден се развие следната ситуация:

2048 г. в едно от фоайетата на ада:
Луцифер: Ооо, Ивчо! Добре дошъл, откога те чакаме... Нека първо те запозная с любимите си демони. Това осемглаво чудовище там, което пържи митничари на огромна скара, е демонът Азазел. Чаровният изверг до него, който бълва огън и боцка Сталин с нагорещен тризъбец, се казва Данталион…
Иво: А кой е този ужасяващ демон, който се върти като побъркан в клетката си и е готов да разкъса всичко по пътя си?
Луцифер: Ааа, това е форхендът на Надал. Дори нас ни е страх от тази гадина. Тръпки ме побиват, като го гледам как танцува със свистящ топспин. Наричаме го танц на смъртта. Тук го пускаме само в деветия кръг на ада, а на земята се появява предимно в последните кръгове от Големия шлем. Я подпиши тук, че се заклеваш никога да не го пускаш от клетката му…

5 юли 1980 г.:
МакЕнроу взе с учудваща лекота първия сет благодарение на крайно агресивно сервис-воле, което сякаш завари шведа неподготвен. Отгоре на всичко, Борг сервираше като в заведение на Слънчев бряг – с разредена концентрация, безотговорно и с прекалено големи очаквания. Съответно, вместо с бакшиши, американецът го обсипа с унищожителни ретури. Лицето на шведа, естествено, не издаваше никакво притеснение. Във втория сет Бьорн започна да вкарва първите си сервиси и да се движи като Юсейн Болт по игрището. Ударите му бяха методични и хирургически прецизни, а реакциите изглеждаха предварително калкулирани. Хокейният му бекхенд с две ръце бе убийствено ефикасен. Лицето – все още безизразно. Не човек, а машина! Казах си, че сигурно той е причината да има Борг в думата киборг. Шведът спечели втория и третия сет и поведе в четвъртия.

6 юли 2008 г.:
Великият швейцарец започна третия сет с разбирането, че е на крачка от разгром. Друг на негово място сигурно би се отказал, но Федерер не е нито обикновен играч, нито обикновен човек. Роджър се облегна на непоклатимата си психика и посегна дълбоко в неизчерпаемия си тенис лексикон, за да превърне монолога на Надал в незабравим диалог между двама гениални играчи.

Нивото на тениса бе изумително, всяка точка се превърна в спектакъл. Фед се движеше като вятър по корта, вкарвайки ударите си с ювелирна точност. Ефирните cлайсове, копринените минаващи удари, божественият форхенд, маскираният сервис – всичките оръжия в арсенала му трябваше да бъдат използвани в най-чистия им академичен вариант. Роджър сякаш бе движен от някакъв древен, вроден и крайно сложен механизъм, достоен за филигранните часовници, създавани в продължение на векове от неговите сънародници.

След като бе прекъснат от хленчещите облаци, третият сет бе взет от Федерер в тайбрека. Четвъртият също бе решен в тайбрек, който бе толкова зашеметяващ, че публиката се изправи на разтрепераните си крака, за да скандира имената на двамата тенисисти. Надал имаше два мач пойнтa, но не успя да ги оползотвори. Вторият бе спасен от Федерер със сатанински бекхенд по правата, който със сигурност се е срещал с форхенда на Надал в някой от кръговете на ада. Роджър взе сета, за да доведе мача до решителния пети рунд.

5 юли 1980 г.:
Четвъртият сет бе спираща дъха класика. Борг и Макенроу дариха екзалтираната публика с паноптикум от невъзможни отигравания. Джон спаси два мач пойнта по блестящ начин, за да се стигне до епохален тайбрек, който все още е без прецедент. Кортът се превърна в платно и палитра, а двамата тенисисти – в творци, водени от въображение, дарба и интуиция.

Питали ли сте се понякога колко благословени сме ние, феновете на спорта? Творчеството е тайнствен вътрешен процес, който остава затворен за ценителя. Какво ли не бих дал, за да видя как точно Микеланджело е изваял Пиета, или да бъда там, до пианото, докато Бетовен съединява за пръв път нота по вълшебна нота Лунната соната. В спорта ни е дадена уникалната възможност да станем свидетели на създаването на шедьовъра, да видим как компонентите му щрих по щрих застават на мястото си.

Тайбрекът бе 34 неописуеми точки – всяка една включваше виртуозност, интелект, акробатика и магьосничество. Вярно е – бяха други времена. Дървените ракети и физиката на играчите диктуваха съвсем различен тип тенис. Но независимо от архаичната екипировка и липсата на игра от основната линия, мачът бе непрекъснат фойерверк от променящи се емоции, шахматни импровизации и изненадващи изпълнения. МакЕнроу спаси 5 мач пойнта. Борг – 6 сет пойнта. Накрая американецът надделя с 18 на 16, за да доведе мача до решаващ пети сет.

6 юли 2008 г.:
Последният сет бе тест за издръжливост. Железен както винаги, Надал сякаш имаше няколко капки гориво повече в резервоара си, отколкото елегантният му съперник. Въпреки всичко никoй не успя да пробие сервиса на другия и така се стигна до 7:7.

5 юли 1980 г.:
В края и двамата тенисисти бяха изцедени. Въпреки че бе с три години по-стар, Борг, който винаги е бил маниак на тема фитнес, изглеждаше малко по-свеж в решителния сет, който бе доведен до 6:6.

6 юли 2008 г.:
Публиката не искаше мачът да свършва. Това бе шедьовър от първата до последната секунда. Фортуна се хвърляше отчаяно от двете страни на мрежата, без да знае на чия страна да застане. В края хилядите онемели зрители бяха осъзнали, че са станали съучастници в неповторим, исторически момент. Ако в този миг погледнеха към часовниците си, щяха да установят, че стрелките са престанали да се движат. Времето спря, преди последният удар на Федерер да бъде уловен от мрежата. Двамата толкова различни мъже ще продължават да играят завинаги на централния корт в Уимбълдън, впримчени в паяжина във времето, създадена от сблъсъка на собствения им гений. Когато Надал най-после взе своя мач пойнт при 9:7, той се строполи на мократа трева като разпънат на кръста месия и нададе невярващ триумфален рев към небесата.

5 юли 1980 г.:
Публиката не искаше мачът да свършва. Това бе шедьовър от първата до последната секунда. Фортуна се хвърляше отчаяно от двете страни на мрежата, без да знае на чия страна да застане. В края хилядите онемели зрители бяха осъзнали, че са станали съучастници на неповторим, исторически момент. Ако в този миг погледнеха към часовниците си, щяха да установят, че стрелките са престанали да се движат. Времето спря, преди последният удар на Борг да прелети покрай омаломощения му съперник. Двамата толкова различни мъже ще продължават да играят завинаги на централния корт в Уимбълдън, впримчени в паяжина във времето, създадена от сблъсъка на собствения им гений. Когато Борг най-после взе своя мач пойнт при 8:6, той се строполи на мократа трева на колене и нададе невярващ, триумфален рев към небесата.

Едва ли някога ще забравим красотата, напрежението и майсторството на тези два финала. И 1980-а, и 2008-а ще продължават да витаят завинаги в свое собствено, четвърто измерение и да съществуват едновременно в миналото, настоящето и бъдещето. Но кой от двата мача е по-значим и велик? Коя мебел е по-красива? На кой от двата фотьойла ще ни бъде по-удобно да седнем и можем ли въобще да ги класираме? Аз лично не мога да го направя, но нещо неочаквано се случи непосредствено след епичния финал между Федерер и Надал:

Хванал микрофона в лявата си ръка, най-добрият тенис коментатор на Америка погледна директно към камерата и заяви следното: “Дами и господа, току-що станахме свидетели на най-великия финал в историята на тениса!”. Фонтана от гъсти кестеняви къдрици вече го нямаше, а двата непослушни бакенбарда бяха далеч по-къси и напълно побелели. Но има неща, които никога не се променят, така че някъде дълбоко в очите на коментатора все още проблясваше добре познатото и неумиращо младежко непокорство.

Автор: Иво Иванов
Заб.: Материалът е публикуван на 27 декември 2008 г. за вестник „Телеграф“