Където всеки знае името ти

Само в радиус от 200 метра от мястото, на което живея, се намират четири отделни тенис комплекса, два от тях са новопостроени. Приятно е да гледаш как сутрин кортовете се изпълват с деца, някои от които правят първите си крачки в този прекрасен спорт, а други, вече понапреднали и вдъхновени от подвизите на Цвети Пиронкова и Григор Димитров, се опитват да подражават на своите любимци. Ще откриете и много млади, компетентни и амбициозни треньори, които съвестно вършат своята работа. Изобщо в последните години популярността на тениса нарасна неимоверно, а с това и възможностите за неговите любители да го практикуват.

Днес обаче няма да ви разказвам за новите, а за едни стари кортове, които вече не можете да откриете, колкото и да ги търсите, въпреки, че се намираха в самия център на столицата. Помните ли песента от легендарния сериал ,,Бар наздраве“? „Понякога ти се иска да отидеш там, където всеки знае името ти….“ Сигурен съм, че за всеки от вас има такова място, което свързвате с най-щастливия период от живота – детството. За мен такова място бяха кортовете на ЦСКА в Борисовата градина. Те се превърнаха в мой втори дом, когато в един топъл пролетен следобед след училище баща ми ме хвана за ръка и ме представи на “другаря“ Светльо Гайдаров. Спокоен и скромен човек, както и чудесен педагог, за него нямаше тайни в областта на тениса. Някак си успяваше да обърне на всеки нужното внимание, да намери правилните думи във всеки един момент. Сигурен съм , че до ден-днешен десетки пораснали момчета и момичета си спомнят с най-добри чувства за този треньор, помогнал им да намерят своя път в спорта, а след това и в живота. Без да подозирам, с някои от децата, които срещнах там, щяхме да станем приятели за цял живот. Такива, които нито времето, нито пространството може да раздели.

Спомням си в детайли всяко едно кътче от големия комплекс. Лафката на бай Боре, където незнайно как винаги можеше да си купиш вкусни и топли гевреци по 12 стотинки, или суха паста за 20. Разбира се, въпросните гевреци имаха специално значение, защото, ако някой имаше нещастието да загуби сет на нула срещу батковците, незабавно биваше пращан към лафката на добрия старец.
Стената зад корт номер 7 – там са се упражнявали и са изпълнявали първите си удари поколения български тенисисти. Това място беше център на събитията всяка ранна сутрин, когато нетърпеливи започвахме игрите дълго преди началото на самата тренировка.

Централният корт, на който са се играли големи мачове и са гостували прочути състезатели от чужбина. Там заедно с останалите малчугани съм подавал топките на сестри Малееви по време на международни турнири. И, разбира се, балонът! Построен доста преди промените от италианска компания, той покриваше целогодишно 4 корта с изкуствена настилка във време, когато в София тенис през зимата можеше да се играе на не повече от две или три места. В началото даже имаше и отопление. Но дори и когато то окончателно угасна, през зимата, при минусови температури, на това място кипеше живот от сутрин до късна вечер. Често се налагаше да тренираме от девет, или десет вечерта, но го правехме с радост, без да се плашим от снега и студа.

Имах късмета да израсна близо до някои от най-добрите български играчи, чийто път в спорта започва от кортовете на ЦСКА, или е неразривно свързан с това място. Милен Велев, Марк Марков, Милен Янакиев, Иван Кескинов, Ивайло Трайков, Иво Братанов, Любомира Бачева и, разбира се, Малееви. Трудно е да изброя всички....

Днес това място вече не съществува. Лафката на бай Боре е отдавна затворена и сега там устройват бирени вакханалии футболни запалянковци със съмнителна репутация. Балонът, чиято здрава италианска конструкция, десетилетия наред без никаква поддръжка безропотно устояваше на всички превратности, беше разфасован от хищните челюсти на строителните машини. Централният корт, буренясал и напукан, с изпочупени трибуни, беше един от последните, който трябваше да се примири със съдбата си – да се превърне във футболно игрище.

Да, кортовете на ЦСКА отидоха в небитието. Унищожени не от някакво природно бедствие, или пък с драматичен огнен финал, както тютюневите складове в Пловдив, а мирно и тихо, без съпротива, просто защото някой така е решил. По ирония на съдбата футболният клуб, заради който бяха приведени в жертва, също го няма. Сега за остатъците от базата се борят и претендират около половин дузина новосформирани отбори, които не могат да решат кой точно е истинският ЦСКА.
Не искам да търся причини, или да посочвам виновни, но все пак – защо се допусна всичко това? Не можеше ли да се направи някакъв компромис и поне част от комплекса да запази първоначалното си предназначение. Нали непрекъснато повтаряме колко са важни традициите, родовата памет и приемствеността, които се градят много трудно, а лесно се разрушават...

Дано все пак тази история роди и нещо положително. Дано футболните игрища бъдат непрекъснато пълни с деца, които ще открият своя Светльо Гайдаров и някой ден ще прославят България по футболните терени. Дано...

Ето че отново е лято, отново сме на разходка в Борисовата градина. Събота привечер е, любимото ми време. Минаваме покрай бившите кортове и макар да знам, че те вече от няколко години не съществуват, ми става тъжно. Защото ги няма познатите лица. Защото няма да мога да заведа за ръка децата си на мястото на което е израснал баща им. Защото понякога искаш да отидеш там, където всеки знае името ти.

Автор: Николай Драгиев, „Евроспорт”, специално за Tennis24.bg.