Българският спортен крах - причини, поуки и бъдеще

Кои са причините? Как извървяхме пътя от нулата до върха и обратно? Какво трябва да направим, за да си върнем успехите, възможно ли е?

Близо четвърт век тази тема се избягва и напълно нетипично за един спортист не се дава еднозначен и директен отговор на тези въпроси. Това е и първият кардинален проблем. В спорта, в тренировката, в състезанието, не се ли действа директно, открито, прямо, губи се.

Така е и в управлението на спорта!

Гръмко заглавие, предполагам ще има хора, които няма да се съгласят с него, но не би трябвало. Всъщност, защо се забавихме толкова да си кажем истината директно. Притеснявахме ли се? Страх ли ни беше? От какво?

Всъщност място за притеснение в заглавието има, но трябва да се притесняваме всички ние, защото ние допуснахме да стигнем до тук: ръководители, държавни и местни управници, треньори, състезатели, граждани. Не само, че стигнахме до тук, но и задълбочихме.

Причини:
Олимпиадата приключи преди дни. За многобройните фактори довели ни до това състояние се изговори и изписа много – Бази, условия, треньори, финансиране, училищен и университетски спорт, ролята на общината в спорта, връзки между общините и ММС. Това са основните нужни фактори, за да имаме развиващ се спорт в страната, но НЕ те обаче са основната причина за краха на българския спорт.

Всички те са следствие от основната причина!

Бази нямаме, не защото не сме имали, а защото ги занемарихме и допуснахме да се разрушат. Сега трябва да ги строим наново. Как ги строим? Нерентабилно, скъпо за поддръжка и ползване. Къде ги строим? Не където е необходимо!

Условията за тренировки в много случаи са почти „първобитни“, защото просто няма кой да ги създаде, да ги подържа, няма кой да плати сметката за тока, няма го механизма, няма го реда.

Треньори имаме, но те са бармани, сервитьори, охранители или работят в чужбина. Тези, които правят спорт, правят основно масов - детски, защото така се издържат. Спортът за високи спортни постижения остава на заден план и продължават да го развиват само защото с тази мисъл са живели цял живот и мечтаят един ден и те си направят своя европейски, световен и олимпийски шампион.

Финансиране – неясно. Лично аз прекратих дейността на председателствания от мен спортен клуб, когато през 2014 година тогавашният, вече бивш министър на спорта въведе тази напълно „субективна“ система за финансиране на спортните клубове. В стремежа си уж да се създаде ред и да се ограничат злоупотребите, се изгради една голяма бюрокрация, която сама по себе си е в основата на убиването на спорта. Общо взето забравихме, че българските спортни клубове нямат администрация и направихме всичко възможно да намираме нови административни задължения на треньорите и да ги отдалечаваме от същинската им роля – развитие на спортно - състезателната дейност.

Но защо финансираме единствено спортните клубове?

С колко ги финансираме и за какво те изразходват тези пари?

Финансираме ги със суми средно по около 5000 лева на клуб за година (в зависимост от оценения проект), което разделено за 12 месеца се пада по 400 лева/месечно.

Да приемем, че с това финансиране те си покриват разходите за тренировъчна дейност, екипировка, възстановяване, лагери, състезания, да приемем!

Финансираме ли обаче хората, които реално произвеждат продукта спорт – треньорите? Как живеят те?

В закона е записано, че всеки спортен клуб, който е регистриран като ЮЛНЦ (Юридическо лице с нестопанска цел) и получава финансиране от ММС (Министерство на младежта и спорта) и има право да ползва безплатно предоставена спортна база от общината (в каквото и състояние да бъде тя), няма право да взимат месечни такси на трениращите. Точно така няма. Е някои ще кажат, но те взимат, ами взимат естествено. Като законът им казва, че трябва да работят без пари, как да живеят? Това ли ни е професионалният, елитният спорт, така ли го подсигуряваме?

Това също, това е дълга и болезнена тема, която заслужава отделна статия, затова с този проблем спирам до тук, засега!

Училищен и университетски спорт

Тема в която дълбая повече от 3 години. Тук също влизат и горните фактори: бази, условия, преподавателски/учителски/треньорски състав, финансиране + контрол!

Ако приемем, че в училищния спорт големият проблем са липсата на физкултурни салони, то ще излезе, че това е най-добре уреденото стъпало от спорта като система в България като цяло, най-малкото защото има подсигурени учители. Казано на шега, но всъщност е така …

Университетите на практика са задължени от закона за да получат своята така наречена „акредитация“ да включват в учебните си програми дисциплината спорт. В същото време никъде не са упоменати минимални видове спорт, които да предлагат и от какви хора да се водят тези занятия, с какво образование. Със законовите часове също могат така да варират, че за 4 години един студент да практикува спорт само за един семестър.

Пример: В България има редица университети, които предоставят като спорт на студентите си футбол, тенис на маса и шахмат. Преподавателят в повечето случаи не е треньор по тези спортове, а учител. Както не е и на трудов договор, а на граждански!

Обособени спортни стипендии няма, ако такива се дават, те влизат в графата „други“, заедно с помощите за сираци, майки, конкурси за есета и всякакви други извънучебни дейности. Единствено въпрос на добра воля на ръководството е да дава такива стипендии на студентите си. В по-голямата част от университетите в страната спортни стипендии не се раздават.

Да обобщя: Ако ректорът е спортен човек, спорт има, ако не е, спорт няма!

Картинката: От 56 Висши училища (университета) спорт има в не повече от 15!

Ролята на общината в спорта

В България има общо 265 общини. Някои имат бюджет за спорт, някои не.

Общината и общинските съвети на места подкрепят спортните клубове, на места не.

Някои общини разполагат и предоставят за ползване спортни съоражения, други не.

Някои финансират общинските си спортни клубове, други не.

Някои имат система за финансиране на база постигнати резултати, други разпределят „на калпак“, независимо от успехите и дейността им през изминалата година.

Връзката между общините и ММС, дори я няма и на хартия!

Най-често срещания отговор, който съм получавал назад във времето: „Общините са автономни и ние не може да се месим“. Този отговор всъщност е и същият, който съм получавал от МОН (Министерство на образованието и науката) във връзка с университетския спорт, но за университетите. Всъщност обаче нещата не стоят така!

Основната причина за краха на българския спорт и стигането до тук:

Не назоваване на проблемите в истинското им състояние. Бягане от реалността с всевъзможно замазвания и търсене на „поредните спасителни сламки“.

Време е да махнем очилата, да си ударим един шамар и да погледнем към решението на всички тези проблеми, които до момента ежегодно доубиваха както професионалния, така и масовия спорт в България.

И това да го направим всички - спортни ръководители, държавни и местни управници, треньори, състезатели, граждани. Как да го направим? Като създадем общата рамка, реда!

Поуки:
Поуката може да бъде само една: Така спорт не се прави! Повече така НЕ! Нека променим по горните „убийствени параметри“.

Бъдеще:

Реални действия, не приказки, които да насочат държавната политика в страната към по-горните фактори и тяхното състояние да бъде реално променено, под променено визирам подобрено!

В много случаи, ние българите сме силни на думи и слаби на действия.

Затова се ангажирам в срок до три дни да предоставя реална система, която да обхване подпомогне оздравяването на спортната система в страната и да сложи край на мрачните прогнози за Токио 2020 година.

Надявам се, че ще бъде взета под внимание от всички страни и ще бъде приложена на практика.

А до тогава: Нека помним и знаем, България е име в световната спортна история, това няма как да се промени. Но бъдещето, зависи от нас самите!

До скоро!

Иван Кутуев, председател на спортен клуб „Югозапад Благоевград”