Григор Димитров - силно любен и мразен

"...и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят..."

Гениалният Христо Ботев пише тези редове преди почти 150 години, в съвсем различни времена и по повод съвсем различни събития и емоции. Но като всеки истински гений, думите му далеч надживяват своето време. Днес според мнозина живеем в исторически период, който не е способен да роди толкова ярки личности, каквито са били Ботев и неговите съвременници. Но нещичко от тогавашните българи е останало дълбоко в съзнанието и характера ни - силно да любим и мразим. Ние сме народ на крайностите и това важи за ежедневните ни избори и действия, но най-вече личи в отношението към популярни личности, били те хора на изкуството, политици или... спортисти.

Само на 25 години и професионалист от 2008-ма година, Григор Димитров вече успя да докаже напълно тази максима. За този период Гришо беше обрисуван като истински герой, сринат със земята от критики, отписан, отречен и оплют, обикнат и отново разлюбен няколко пъти. Та до днес, когато цяла България страстно го обича.

Началото бе дадено още с успехите при юношите, където Димитров спечели два трофея от Големия шлем - Уимбълдън и US Open. Хасковлията бързо беше определен за най-големия талант, който българският (а и не само) мъжки тенис е виждал. Голямата надежда, бъдещата звезда на българския спорт изобщо. Създадено беше усещане, че до големите титли го делят буквално месеци, дори дни, без значение че мнозина от носителите на трофеи при юношите така и не пробиват при мъжете. Трудният му път в професионалния тур и липсата на светкавични успехи, нещо съвсем нормално за съвременния мъжки тенис, накараха мнозина да побързат да го отпишат - Григор отново толкова прибързано беше обявен за "вечната надежда" и "поредното разочарование". Силните оспорвани мачове срещу Рафаел Надал и Анди Мъри и най-вече победата над Новак Джокович в Мадрид през 2013-та доведоха до нова смяна на плочата и наситено обрисуване на Гришо като "безспорен бъдещ №1 в света, може би съвсем скоро", но липсата на няколко трофея (по възможност големи и разбира се - не по-късно от сега и веднага) и най-вече личният живот на Димитров и връзката му с Мария Шарапова водеха до гневни и заядливи сравнения с Валери Божинов, анализи на тема "проваленият талант" и отписването му от голямата сцена.

След последния доскоро трофей, спечелен в Куинс през 2014-та година, та чак до началото на 2017-та година, облаците над публичния образ на Гришо, сгъстени от медии и социални мрежи, бяха съвсем черни. Някои действително разочароващи загуби на Димитров (като например тази от Диего Шварцман на финала в Истанбул), връзката му Никол Шерцингер и липсата му сред участниците на първия в историята турнир от календара на ATP в София допринесоха в голяма степен за предимно негативните коментари по негов адрес. Гришо бе "силно мразен", макар в този момент някои от големите му критици вероятно да отричат на ум, че става дума за "омраза". И сигурно са прави, но също толкова сигурно е, че схващат основната идея. Днес най-големите му критици станаха най-големите му фенове. Не е необходимо това да бъде нещо лошо. Лошо ще бъде, ако утре при първия по-неприятен период те отново "обърнат палачинката".

За съжаление, от Ботьово време насам, а смея да твърдя - в още по-голяма степен днес и особено по отношение на спорта, за българската общественост представлява голяма трудност да прави трезви оценки, лишени от първосигнални емоции, да анализира и прогнозира балансирано. И ако допреди половин година проблемът бе в силния негативизъм, който обсебваше коментарите и мненията относно представянето и бъдещето на Григор, то днес махалото е отместено в точно противоположна посока. След брилянтното представяне в Австралия, където Гришо спечели титлата в Бризбън и спечели сърцата на всички с играта си на Australian Open, Димитров успя да ни зарадва и с трофей у дома.

Да вдигнеш трофея пред погледите на пълната с твои сънародници зала със сигурност е специално усещане и Гришо го демонстрира ясно. Ефектът върху всички млади момчета и момичета, които може би ще обикнат за цял живот спорта благодарение на Гришо е още по-важен и от точките за ранглистата или трофея във витрината. Хиляди гледаха тенис от най-високо ниво и имаха шанса да изпитат пълно щастие, виждайки как Григор Димитров вдига купата на главата си. В момента всичко е прекрасно, бъдещето е розово, а много от присъствалите в залата вероятно вече предричат поне една титла от Големия шлем за Гришо още тази година.

Но до вчера всичко беше различно. И заедно с натрупването на по-висока спортна култура относно поведението си в залата е важно да се научим и да не изпадаме в крайности. При всеки "удар на деня" за Гришо у нас по традиция и още преди последите големи успехи се говореше като за един от най-добрите, които този спорт е виждал, а при всяка загуба - като за човек, който пропилява гръмко своя талант. По-голямата част от нас са неспособни да приемат, че съвременният мъжки тенис е дълъг маратон, успехите вече са почти невъзможни от днес за утре, а неуспехите в даден момент не означават край на кариерата.



Двете титли през 2017-та и полуфинала в Австралия ни дават огромни надежди да вярваме, че ни очаква година, изпълнена с още много позитивни емоции. Но не бива да забравяме, че по пътя към постоянно място сред най-добрите пред Гришо предстоят още много препятствия и работа. Показателна бе и реакцията на неговия треньор Дани Валверду след шампионската точка в София - той демонстрира хладнокръвие и показа, че е здраво стъпил на земята, какъвто трябва да бъде и Григор. За истинските последователни успехи се изисква качествено и количествено натрупване, всеки играч преминава през различни периоди от своето развитие. Не трябва да се подминава и факта, че в съвременния тенис значително е променена възрастовата бариера, отвъд която са възможни големи постижения.

Ако Роджър Федерер, Рафаел Надал и Новак Джокович са успели да спечелят своите първи титли от Големия шлем далеч по-рано от годините, на които днес е Григор Димитров, то това не е проблем на българина. Или поне не би трябвало да бъде, защото днес времената просто са други. За последните години единственото изключение се казва Хуан Мартин дел Потро, който през 2009-та година успя да спечели US Open, тогава на 21-годишна възраст. Всички обаче знаете как изглежда аржентинецът, неслучайно носещ прякора "Кулата от Тандил". Тенисът просто се промени много във физическо отношение, а за младоците е далеч по-трудно да изиграят 7 минимум трисетови двубоя на топ ниво и да издържат на огромното натоварване по пътя към титлата.

Получава се ситуация, при която феновете на Димитров и спортните медии в България (редом с обичайните специалисти по всички въпроси - от българска и международна политика и футбол до ядрена енергетика, съдебна реформа, влакови катастрофи и т.н), надуват балон, който сами пукат скоропостижно. Важно е това да не се случи в този момент - както в главата на самия Григор, така и в сърцата на неговите привърженици. Гледайки реакциите на Валверду - не се съмнявам в първото. Пламенното настройване за нещо, което чисто и просто изисква повече време и работа, води до яростно разочарование и крайни оценки след неслучването на въпросната цел в поставените от самите нас често твърде кратки срокове. Истината е, че Григор работи последователно и целенасочено в преследване на големите си цели още от началото на своята кариера, премивайки и през задължителни тежки периоди, но нашето прословуто изпадане в крайности досега ни пречеше да видим това.



В началото на новия сезон, започнал по отличен начин за Гришо, е време веднъж завинаги да осъзнаем две неща. На първо място - пред Григор Димитров все още има ужасно много време, дълги години тенис на високо ниво, стотици турнири и възможности. Предстоят му множество победи, а със сигурност и доста загуби, от които да се учи. Някои от тях ще бъдат закономерни, а други вероятно тежки за преглъщане. Но не и съдбоносни. Преди да спечели първата си титла от Големия шлем, Анди Мъри трябваше да загуби пет финала. Днес британецът е №1 в света и вече разполага с три титли от Шлема. Мъри и Джокович са на по 29 години, Рафаел Надал е на 30, а Роджър Федерер - на 35. Стан Вавринка, който спечели първата от трите си титли от Големия шлем през 2014-та година на 28-годишната възраст, днес е на 31 години. Дори да не достигнат дълголетието на Федерер, пред част от останалите вероятно има още доста години тенис на най-високо ниво. Дори да приемем, че изброените трудно ще отстъпят някой от четирите големи турнира докато все още са в топ форма, то рано или късно, те неизбежно ще отстъпят щафетата. Големи трофеи се раздават всяка година и все някой ще трябва да ги печели - съвсем скоро те ще бъдат оспорвани почти изцяло от група момчета, част от която е и нашият Гришо. Бъдете сигурни в това. И той ще печели част от тях, защото притежава всичко необходимо да го стори.

На второ място - дори тези времена да се забавят повече, отколкото ни се иска и дори успехите, които записва и ще запише Григор да не отговарят на очакванията ни, какво точно имахме преди неговата поява? Колко читатели под 25-годишна възраст са способни да посочат името и позицията на българския тенисист, достигал до най-високо място в мъжката ранглиста преди Григор Димитров? Отговорът е Орлин Станойчев, който през 2000-ната година достига до №96 в света. На сметката си има 16 победи и 50 загуби в професионалния тур. В момента Григор Димитров е единственият български тенисист в Топ 400 на световната ранглиста. В никакъв случай не бих искал с тези факти да проявя и капчица неуважение към Орлин Станойчев или към останалите български момчета, които се борят за своето място под слънцето. Уважавам дълбоко ежедневните им усилия, а и както много пъти съм имал възможност да кажа - понякога трудът и упоритите тренировки заслужават много повече уважение от чистия талант.



Но фактите са такива - България няма друг тенисист от ранга на Григор Димитров. Съвсем доскоро България не можеше дори да мечтае да има свое момче не просто сред най-големите, а изобщо в телевизионната фаза на турнирите, които имаме възможност да наблюдаваме. Да разполагаме с тенисист, който всяка седмица се изправя срещу големите имена на световния тенис бе истинска химера, а какво остава да имаме играч, който вече има на сметката си шест титли в професионалния тур и победи над почти всички топ играчи на нашето време? Момче, което което вдигна пред очите ни трофей от надпревара, за която цели поколения българи само са мечтали някога да гледат на живо. Гладът за още по-големи успехи е нормален, справедлив и напълно разбираем. Защото Григор Димитров притежава неоспорим талант. Но дори да спре да играе тенис още утре, Димитров пак ще е дал на българския тенис толкова, колкото никой досега в историята. И не, това не е "примиренческо мислене" - никой не твърди, че трябва да се откажем от високите си амбиции. Още по-малко днес, когато Гришоманията е в своята най-висока точка. Но не трябва да забравяме, че в крайна сметка на игрището играе Димитров, а ние можем само да се радваме, когато успява да печели. Въпросът е да не залитаме в крайности, когато нещо не върви, защото и такива моменти ще има. Ако ни е заложено силно да любим и мразим, то поне да забавим пътя от "осанна" до "разпни го".

Григор е единствен, а българският флаг се развява по големите кортове само благодарение на него. Желая целия успех на света на Адриан Андреев, както и на останалите български момчета, но на този етап като български почитатели на тениса просто нямаме възможност да избираме между Григор Димитров и някой друг. Нямаме възможност и основания да го запратим "вкъщи при Никол", просто защото си нямаме друг от неговата класа и ранг. А много от нас отлично си спомнят времената, когато избирахме за свои любимци играчи от далечни държави и дори не си мечтаехме, че ще можем пълноценно да стискаме палци за български тенисист. Добър или лош, а в момента той е сред най-добрите 15 играчи в света, Димитров е всичко, което българският мъжки тенис има. И най-слабият Григор Димитров пак е най-добрият български тенисист.

Днес всички оценяваме това, но не бива да го забравяме утре. Независимо дали побеждава наред играчи като Давид Гофен, Доминик Тийм, а защо не и Рафаел или пък губи от Диего Шварцман и Жоао Соуса, би трябвало да му се наслаждаваме и да му даваме единственото, от което реално има смисъл и нужда - своята подкрепа. Когато е на върха, това е лесно, но тя е още по-ценна и необходима когато губи. В дългосрочен план Гришо със сигурност ще се отблагодари още много пъти за нея, а както вече стана дума - всъщност той отдавна го е направил повече от всеки друг. В краткосрочен план имаме ден или два да се отдадем истински на голямата радост, която Димитров ни донесе през изминалата седмица. А веднага след това отново да стиснем здраво палци, защото в тениса никога няма време за дълго изживяване на емоциите - Ротердам очаква шампионът от София.